За светското образование

Кой трябва да контролира образованието и какво е правилно образование? Двата въпроса са взаимозависими.

В историята са били предложени два отговора на първия въпрос – държавата и Църквата. В Европа либерализмът твърдо посочва държавата и се стреми да секуларизира образованието. Чрез това той има намерение да го изтръгне от контрола на католицизма. Либералите виждат ясно, че под католически контрол няма да има истинска свобода в образованието. Но, понеже те също настояват за секуларизиране на държавата, тяхната представа за свободно образование е за такова, което не включва религия. Те отделят умствената от духовната култура. Така стигат до заключението, че образованието трябва да бъде безбожно, за да бъде свободно.

Католическата църква трябва сама да се обвинява за това – претенцията й е, че само тя е християнска. Независимите умове отговарят: „Е, тогава християнството е зло.” Ако католическото образование беше единственото възможно християнско образование, свободните хора ще трябва да отхвърлят християнското образование. Помислете: Ако индивидуалната преценка е грях; ако учителят е истински свещеник; ако неговото учение е непогрешимо; ако истинската цел на културата е да пороби душата под свещенство с чуждестранна глава; ако тази глава абсолютно превъзхожда светските власти, образованието, основано върху това, ще донесе обществено робство. Не е чудно, че хората, които търсят гражданска свобода, го отхвърлят презрително.

Грешката лежи в объркването на църковното образование с християнското образование. Нека Писанията да бъдат чути: „Божието царство е във вас.” То се състои не в алчна йерархия, а във властта на истината. Духовниците не трябва да бъдат господари над Божия народ, а само „служители, чрез които ние вярваме”.

Църквата няма други наказания освен духовни. Тя не докосва гражданските права на човека. Единствената й друга функция е да поучава, а нейното учение ни обвързва само дотолкова, доколкото собствената съвест на мирянина откликва на Божието Слово, когато то е провъзгласено.

Задължение на църквата е да обучи родителите за начина, по който Бог иска от тях да възпитат своите деца, и да наложи задължението чрез духовни санкции, но там свършва нейната официална власт. Тя не трябва да узурпира вършенето на важната задача, която трябва да свършат родителите.

Като обикновен християнин, служителят предава на другите родители своето знание и пример, за да им помогне в тяхната работа. Но всичко това не представлява опасност нито за духовната, нито за религиозната свобода.

Затова ще е добре за съвременния либерал да се запита дали той постига нещо чрез това прехвърляне на отговорността за образованието от църквата към държавата? Дали той изтъква резултатите от католическото учение? Там виждаме лъжлива и повърхностна наука, заедно с поробена и болна съвест, която дори не желае да строши своите окови. Присъства и неутолимата алчност на йерархията за влияние и пари. Картината е достатъчно отблъскваща.

Но само католическите духовници ли са ненаситни? Не са ли всички хора покварени? Не е ли в действителност същото и при всички останали? Тогава защо сме изненадани, когато духовниците действат подобно на другите хора, когато са подложени на същите изкушения? Съвременният либерал трябва да бъде последният човек, който пренебрегва тази истина; той вече е скептичен към всяко провъзгласяване на духовни принципи от страна на духовници. Той е склонен да подозира светски мотиви. Затова трябва да е последователен и да очаква демагогът да покаже погрешно насочена амбиция точно като свещениците. Такъв духовник не е нищо друго освен духовен демагог. Демагогът е само свещеник на олтара на Парите.

Не извращава ли либералът другата образователна агенция, пресата, по същия насилствен начин, както йезуитът прави с училището? Ако той идва да контролира държавата, и държавата вземе контрола над образованието, има голям риск образованието на младежта да бъде изопачено, за да послужи на идеологическа фракция. Това може да стане чрез опасните средства за запълване умовете на младежите със заблуди и страсти вместо с истина и право. Резултатът е деспотизъм на една политическа фракция, вместо на папата. Едното може да бъде също така лошо, както и другото.

Продължение >>