Обща собственост и образование

от Петър Порумбачанов

 

 

„От всекиго според способностите,

всекиму според потребностите!”

Карл Маркс

 

Родителите на децата в училищна възраст нямат нищо против „безплатното” образование в България. Разбира се, „безплатното” образование у нас е доста добре платено. Това следва от факта, че във всеки бюджет през последните години образованието винаги се сочи от държавата като приоритет. Така например в бюджет 2008 за образование са отделени 4.2 % от брутния вътрешен продукт (БВП). Издръжката на един ученик е 1151 лв. Естествено, българският данъкоплатец покрива тези разходи. Аз също съм български данъкоплатец и макар, че моите деца не ходят в държавно училище, плащам обучението на други деца, които посещават държавните училища. Какво да се прави – демокрация. Точното име на днешната демокрация е диктатура на мнозинството. Всеки се покорява на тази диктатура, защото тя е законен ред на съществуване в Република България.

 

Ако наричаме модела на управление у нас, диктатура на мнозинството, няма как да не направим паралел с една друга доскорошна диктатура – диктатура на пролетариата. След като направихме връзка между формата на управление в България от преди и сега, не може да не си зададем въпроса и за сходството във философиите на двата вида диктатура. Най-ясно видимата прилика е в областта на образованието. Както преди, така и сега, водещ принцип при задоволяване „глада за знания” е: “От всекиго според способностите, всекиму според потребностите.”

 

Днешните демократи, добре знаят, точно както са знаели комунистите и дори самият дядо Маркс, че безплатни обеди няма. Заради това, логично стигат до заключението, че все някой трябва да плати манджата. Само дето в крайна сметка плащат всички, дори и тези, дето не ядат. Това е, като да си поделим парите за един хляб, но да го изяде само другият. Както в моя случай, не ползвам образователни услуги, но плащам. Това всъщност е по-малкото зло. Факт за всички е, че когато държавата представи фиш за плащане, или плащаш или си патиш, затова плащам. Плащам за липсата на образование, плащам за липсата на здравеопазване, плащам за разбитите пътища и неблагоустроените жилищни райони потънали в смет. Плащам за картофи, а получавам рошкови.

 

Нека поставим акцент върху един безумен факт – плащането към държавата за образование. Образованието в България, в по-голям процент е държавно. Държавно, както всички знаят не е частно. Тук не става въпрос за пазарно търсене и предлагане в сферата на образованието, не говорим за индивидуален подход или внимание, нито за съобразяване със специфичните нужди на децата . . . става въпрос за планова производителност на конвейер. Има ли образование? Има, казва държавата и всички, които доволно се ползват от обшия, свободен достъп до образователната система го потвърждават.

 

Позволете да припомня, че държавата не е съставена само от чиновници, които трябва да идентифицираме със самата държава. В държавата има общество от граждани, което трябва да споделя отговорността при сформиране на държавните структури и звена, както и гласно да дава оценка за работата на чиновниците, които се трудят „под аренда” в нивата на образованието, защото „класовете” в тази обща нива са собствените ни деца. След като децата на 99 % от българите са в тази система, няма нищо по логично от заключението, че всички тези хора поемат солидарно отговорност за общо настойничество над образованието. Така ли е всъщност?