Детската градина

модел за нов Едем

 

от Раусъс Дж. Ръшдуни

 

Когато Емма Маруедел (1818-1893), пионер на детските градини в Калифорния, умирала в немската болница в Сан Франциско, тя умолявала бивши ученици, които идвали да я посетят, да се придържат здраво към учението на Фрьобел и към идеала на детската градина. Последните й думи до една група били настоятелни: „Вярвайте в детската градина, стремете се да представите Фрьобел в неговата истинска същност. Вярвам в силата на детската градина да реформира света.” За госпожица Маруедел детската градина била средството за „възраждането на човешката раса”. Ърл Барнс, който я познавал, пише: „Тя беше типичният образователен реформатор и се интересуваше почти еднакво от подробностите на образованието в детската градина и от плановете за възраждане на света чрез образование.”

Госпожица Маруедел говорела със страст за ролята на детето. „Първата мисия на детето започва с безпомощността му. Тя е неговото голямо мълчаливо искане да бъде спасено от злините, в които е родено и от които то страда, докато минава през живота. Детето цивилизова, пречиства и изкупва човека.” За тази педагожка Суифт коментира: „Малко са образователните реформатори, които са изразили по-убедително обществената и расова значимост на детето.”

Така се родила детската градина за своята възвишена роля. Тя трябвало да бъде градината на детето, чрез която щяла да се създаде световна Едемска градина, един обновен рай.

Нейните защитници възприели много сериозно своята роля. Снахата на Хорас Ман, Елизабет П. Пийбоди, една от двете велики личности в американската история на детската градина, в своите лекции за Фрьобел подчертава факта: „Чувствам се все едно съм божествено упълномощена да ви го представя като авторитет, на който може благоговейно да вярвате; и така да бъдете освободени от съмненията на вашите собствени тесни и груби представи, защото несъмнено сте невежи и неопитни, макар и талантливи.” За нея детето е „блажен пророк”, чието обучение трябва да бъде според неговите „носещи се облаци на слава от Бога” (Бог тук е пантеистично определен като „един по същество с най-дълбокото съзнание за себе си”), и затова трябва да бъде внимателно „култивирано” и в никакъв случай „обучавано”. „Животът в детската градина” е „истинско образование”; нещо повече, „той е религия; не странично занимание, но висше призвание”. То е средство за постигане на истинския милениум.

Подразбира се, че детството, водещо към обещания милениум на мир на земята и благоволение сред хората, ще накара

човечеството да забрави Вавилонското объркване на своя пръв експеримент, и да влезе във взаимното разбиране на

петдесятното чудо.

Основно средство за тази цел е любовта. Както тя се изразява с цялото си литературно красноречие, „ЛЮБОВТА, когато е разбрана, е непреодолима”. Детето трябва да бъде накарано да се откаже от своя несвойствен егоизъм и да разцъфти в истинската си добра същност под влияние на любовта. В такъв режим в детската градина ще бъдат постигнати големи чудеса, дори изцеляването на далтонизъм”. Раят на детството.

Така надеждите на хората в Движението за детски градини били очевидно големи. Според заглавието на едно учебно ръководство детските градини трябвало да бъдат Раят на детството.

Първоизточникът на всичко това, Фридрих Фрьобел (1782-1852), много преди Дарвин, не само вярвал в космическата еволюция, но виждал образованието като основен елемент в този продължаващ процес. За него цялата вселена била жив, развиващ се организъм, единството на който е наречено Бог. Неговата еволюция е възможна поради закона на действието, противодействието и равновесието, по-широко приложение на интелектуалния закон за развитието, т.е. теза, антитеза и синтеза. Това развитие е станало осъзнато в човека; по този начин човек, който се развива до по-висш порядък на съществуване, може да ръководи това развитие чрез образование. Злото е неправилно образование, което пречи на фундаменталната същност и посока на космическия процес. Отделният човек повтаря своето расово развитие (теорията за културната епоха в образованието, теорията за рекапитулация в биологията), но като самопораждаща сила въз основа на своето участие в Абсолюта, растежът на човека не е само подражателен, но и съзидателен. Затова себеизразяването е необходимо за растежа и за себереализацията.