Въпрос: Училище в Дома!?

от Петър Порумбачанов

 

Когато споделя, че аз и съпругата ми обучаваме трите си деца вкъщи, различните хора реагират по три различни начина. Едната група възприема веднага това, което споделям, защото хората от тази група са търсили винаги алтернатива, но никой не им е казал, че си мислят точно това, за което говоря. Втората група (те са най-много) са хората, които мислят по - дълго и в последствие или приемат, или отхвърлят идеята. Често хората от тази група не предприемат нищо, защото се страхуват от всичко ново и трудно поемат инициатива. Понякога им е нужно много време и усилие да направят нещо, което иначе им звучи добре. Но тези от тях, които в последствие приемат, че домашното образование е правилен избор за децата им, се оказват винаги предвидливи и аналитични хора, които просто искат да преценят всичко в детайли. Накрая третата група. Това са хората, които категорично отхвърлят идеята за домашно образование, защото бягството от отговорност е техен начин на живот, а освен това не обичат да си задават въпроси, на които трябва да отговарят сами. По-лесно е, ако някой друг отговаря вместо тях. Тези хора предпочитат по-скоро да цитират другите отколкото да излагат собствено мнение.

Нека изложа впечатленията си за трите типа хора, които споменах по - горе, като започна от най-голямата група - втората. Кой е първият въпрос, който този тип хора задават, когато чуят за алтернативният начин на образование в дома, ето го: Ами социализацията? Отговорът, който твърде много ми допада е на една дама, която обучава децата си вкъщи: „Какво имате предвид, социализацията или социализма? В интерес на истината, социализацията е една от главните причини да обучавам децата си вкъщи”. Истината е, че същинският въпрос не е социализация или не социализация, а социализация с кого? Разбира се, на този въпрос трябва всеки да си отговори сам.

Да видим, с кого аз искам да се социализират децата ми? С други деца - не мисля. Децата неизменно се социализират с окръжаващата ги среда. Какво става, когато обградим малките хора с други като тях – най-важното което става е, че ги отдалечаваме от нас, родителите, и то във възрастта, когато най-много се нуждаят от мама и татко.

Идеята на хуманистите, че децата са чисти създания от които трябва да се учим очевидно търпи критика, да не кажа пълна катастрофа. Явно е че децата се нуждаят от обучението на възрастните, защото оставени сами на себе си, тяхната „чистота” би ги довела до самоунищожение. Все още децата се чувстват най-щастливи с родителите си и имат нужда от тях, когато растат.

Става ли сте навярно свидетели на следната сърцераздирателна картина: Упорита майка и навъсен татко, влачат 2-3 годишното си отроче към детската ясла, а то с не по-малко драматизъм от хлапето в едноименният филм на Чаплин, плаче и протяга ръце към тях. Родителите решават кое е най-добро за децата и в този случай, те са сигурни, че вършат нещо велико, когато малкото дете се подлага на психически стрес във възраст, в която неможе дори да говори или да се храни само.

Ясно е, че хората от втората група вече са се наежили и нареждат куп оправдания, които от тях се наричат причини.Например: „А кой ще работи?” или „Аз мога да раждам деца, има си професионалисти за отглеждането им.” или „Честно казано децата са пречка за кариерата ми.”, или „Хората са го измислили за наше удобство, детето ще го преживее.”, или . . . . Работата е там, че тези хора пропускат да си изяснят един въпрос – в чие име поверяват цялото детство на децата си. В ръцете на непознатите “професионалисти”? В името на детското щастие или в името на личния комфорт? Отговорът е недвусмисленно ясен: „На мен да ми е добре”.

Когато човек има деца, той поема ангажимент към тях и подчинява кариерата си на факта, че е родител. Не трябва да е обратно, да подчиняваме децата на факта, че имаме кариера. Трябва да се направи ясен избор – кариера или деца?

Хората от втората група все още са неудоволетворени, за тях виси въпросът със социализацията.

Има и родители, по-често майки, които дават децата си по детски ясли и градини, макар да не работят. Това е така, защото децата се „социализират” в детските заведения, докато майките се „социализират” с кварталните клюкарки в подблоковите кафенета. Всички се „социализират”.

Моят ясен отговор: Децата се социализират с родителите си, от тях има какво да научат. Не се социализират с другите деца – с другите деца се десоциализират, защото в 100% от случаите другите деца не мислят като родители. Социализацията в учебните учреждения, свързана с подчиняване на правилата на групата и живот за тези правила не е социализация, а социализъм. Индивидуалното възпитание учи на самостоятелно мислене и на принципа човек да има мнение, базирано на обосновани лични изводи.