Още нещо за социализацията

от Петър Порумбачанов

 

Заради многото разговори и срещи, които съм имал с хора, интересуващи се от домашното образование, съм длъжен да напиша тази статия. Не го правя, защото всички ме питат как се социализират децата, когато учат вкъщи. Правя го, за да се опитам, отново и отново, да покажа с кого трябва да се социализират децата. Все още се притеснявам от факта, че хората, с които общувам по въпросите за училището в дома, не са схванали или не искат да разберат, основната идея от превърналата се в клише фраза: „Въпросът е не: социализация или не-социализация, а социализация с кого?”

 

Мнозина твърдят, че децата се социализират в държавните училища сред своите връстници. Добре, може и да е така, но нека все пак видим, какво за нас е социализацията? Не искам да се повтарям и да показвам проблемите на държавните училища, те са видими за всички, но ако секса, наркотиците, вулгарния език и т.н. са част от социализацията, значи децата се социализират доста успешно в държавните училища. Но ако и вие, като мен, разбирате социализацията като адекватно включване на децата в живота на обществото, като стремеж на порасналите деца към активно участие във всяка сфера от дейности на своята родина, значи има какво да си кажем по въпроса за това къде и как се социализират децата.

 

Преди три дни, мой колега сподели (не за пръв път) проблемите, които жена му среща в „гнездото” на социалния живот – държавното училище. Та оплака се, завалията, как жена му ходи с шепа хапчета в джоба, заради лабилното си психическо и физическо здраве, как била пред напускане, когато разбрала, че и тази година ще е класен ръководител. Колегата ми сподели още, че децата в гимназията, където работи жена му са неконтролируеми. Разказа ми, как ходи вечер със съпругата си по домовете на учениците, за да убеди родителите им, не в това, че децата им трябва да учат повече, а че просто се надява да ходят на училище . . . по-често. Въпреки всичко, ефекта е нулев. Родителите са по-арогантни от учениците. Често те са или разведени и детето живее през по-голяма част от времето с неадекватната си баба, или са прекалено заети, за да обръщат внимание на проблеми, които според тях са на даскалите и на системата, но в никакъв случай техни.

 

Имайки предвид писаното по-горе, човек си задава логичния въпрос: как по- точно, децата, които имат подобно поведение в училище са полезни за обществото? От своя страна, носещите отговорност родители са били социализирани в същата държавна, училищна система. Редно е те да предадат полезните социални уроци и на своите деца. Защо това не се случва? Куп държавни чиновници, учени, политици и журналисти се упражняват в безсмислена елоквенция, за да дадат отговор на всички тези въпроси. Някои от тях успяват да напипат проблема, но в крайна сметка – нищо. Кой може да застане честно пред проблема, свързан със социализацията на децата и да твърди, че тази социализация е факт в държавните обучаващи институции.

 

Единственото, което виждам е тотална де-социализация на децата. Погледнете днешните младежи, „успешно” социализирани в училищата. Гледах интервю с момчетата от последния редовен набор в армията. За повечето от тях изхода след уволнението е : „ш’ходя в чужбина”. Кой ще ми каже, че успешната социализация значи емиграция. Очевидно емигрантите не намират достатъчно основателни причини, за да се ангажират пряко със социалния живот в родината си. Разбирам ги. Заживявайки в западните общества гурбетчиите полагат доста усилия за да се индоктринират от разбирането си за социална активност. Някои от тях не успяват да се впишат в обстановката и си остават а-социални за коренните жители на страната, в която живеят и работят – емигранти завинаги.