Майка съм на три деца на възраст 11, 13 и 15 години. Съпругът ми и аз решихме да ги обучаваме вкъщи, което правим вече 15 години.
Бях помолена да напиша за нашето домашно училище. Веднага щом получих задачата усетих, че ще бъде трудно. Е, подхлъзнах се по пътя към доброто и реших да споделя с всички какво е за мен да бъда хоумскулър, като силно се надявам да съм от полза.
Основното ми затруднение идва от там, че ми е невъзможно да сложа разграничителна черта между това да бъда хоумскулър и да бъда просто родител или човек. Трудно ми е да разказвам за нашето училище и само за него, защото то е вплетено в целия ни начин на живот, от който не може да бъде отделено и изложено самостоятелно.
Нашето домашно училище е преди всичко естествено. Това беше и първоначалната причина да го изберем, когато децата ни бяха малки. В разговорите, които водихме със съпруга ми тогава ставаше все по-ясно, че и двамата не харесваме образованието, което се предлага в България и ни се струваше безотговорно от наша страна да го причиним на децата си. Вследствие на решението ни да хоумскулваме, нашите деца не са били насилствено отделяни от нас, не са драли гърла по детски градини и занимални, не са карали по три бронхита на зима и не са били заставяни да извършват псевдо-позитивна комуникация с непознати връстници. Според нашите разбирания,
децата са пълноправни човешки същества, които имат достойнство и заслужават уважение.
Нехуманно е да ги принуждаваш да седят затворени в клетка. Да, те неминуемо ще я приемат, когато видят, че няма изход, но кому е нужно това пречупване?
„Добре,“ – тук типично ме прекъсва любезен, добронамерен събеседник – „не се ли страхувате, че едни такива деца, които никога не са усетили принуда да правят нещо, което не искат, ще бъдат негодни да съществуват в съвременния свят?“
Не. Защото това твърдение не е вярно. Най-важният аспект на нашето образование не е академичния. Това изненадва много хора. Да, ще се учудите колко малко знае 13-годишната ми дъщеря за творчеството на Бах. Моят приоритет като основен неин учител е да я науча не на факти, които тя да наизустява под натиск и без желание, а да бъде полезна! В нашето семейство всеки член е нужен. Това звучи клиширано, но е истина. Не си спомням да съм казвала на децата, че са важни или нужни за нас. Те го знаят със сигурност, не защото сме им го казвали, а заради работата, която вършат и нашето отношение към тях. Децата вкъщи работят от момента, в който са се научили да пълзят. Първоначално работата им е да си прибират играчките в коша. После се усложнява, в зависимост от възрастта. Днес, те вече са големи и имат по-големи отговорности, които изпълняват независимо дали им е кеф или не. Не защото някой насила ги е принуждавал от малки да правят неща, които не искат, а защото семейството разчита на това, а те са част от него. Гордея се с начина, по който „въртят къщата“. Знам, че ако замина за няколко дни, когато се върна вероятно ще намеря къщата по-чиста, отколкото съм я оставила, а не разрушена от тийнейджърски купон. Не си спомням да съм им споменавала за моята гордост. Те обаче знаят. И изграждат самочувствие не върху думи, а върху здравата основа на собствената си стойност.
Те умеят да пазаруват онлайн, да правят плащания с кредитни и дебитни карти, разбират как функционира банковата система, икономиката на държавата и на семейството, общинското ръководство и т.н. Могат да пуснат пералня и знаят кои материи на какъв цикъл да сушат. А ако им подменя машината, няма да седят и да гледат тъпо непознатите копчета – те могат да правят асоциации и заключения, защото имат предишен опит. Разбират от химия и знаят как да я прилагат в кухнята. За тях не е проблем да готвят сложни ястия. Някои от тях знаят как да си организират времето.
Според мен, голяма част от вдебиляването на младите възрастни, което се наблюдава в наши дни е вследствие на това, че цял живот те са живели под чужда власт, без какъвто и да е самостоятелен опит в живота.
Ако има нещо, в което са добри, това е роботска работа – наизустяване на факти, местене на предмети, натискане на предварително зададени серии от копчета. Те започват да учат за живота, едва когато животът ги погълне. Не знам защо това „викане на неволята“ се смята за много полезно. Нашите виждания са, че детските и юношеските години са подготвителни. Затова през тях не е нужно да се губи време в учене на факти, които при нужда лесно могат да бъдат проверени в Гугъл (например каква е площта на Африка в кв.км или кога е била 100-годишната война). През този период децата е необходимо да развият умения, които да им помогнат да намерят своето място – първо в семейството, а после и в останалата част от социума. Докато семейството е меко и приемащо, социумът не бърза да прегърне всеки нов свой член веднага щом бъде изплют от образователната система. За да бъде човек приет в социума, той трябва с нещо да му бъде полезен! За да знае с какво може да бъде полезен, човек трябва да е имал свободата да изследва и опознава себе си и да развива своя потенциал. В държавното училище това може да се случи на единици. В домашното образование има предпоставка да се случи на всеки.
Както споменах, ще се изненадате колко малко знае 13-годишната ми дъщеря за творчеството на Бах. Опитвала съм се да я заинтригувам, но тя не си пада много по класическа музика, или дори по съвременна. Предпочита собствените си произведения. Харесва да свири на пиано, китара и акордеон. Не е кой знае какъв талант, но идеите ѝ често ме оставят без думи. Тя обича да обработва музика, да я използва като фон за клипчета, които снима с братята си, на които е режисьор, сценарист, продуцент. Гледайки творческите ѝ пориви започвам да си мисля: „Аз ли съм възпитала това дете? Не е възможно! Аз нямам такива умения. Това не съм аз, това е изцяло тя!“
Това е най-голямата ми цел като родителоучител – да открия човека във всяко едно от децата си, да запозная детето с този човек и да му помогна да го развие.
Много хора ме питат „Какво учихте днес?“
Обикновено отговаряме нещо от рода на „Математика“ или „История“, защото знаем, че това е отговорът, който се търси и може да се възприеме. Но това, което наистина учим не е просто „Математика“ или „История“. Учим се да изразяваме емоции писмено. Учим се да прощаваме и да се сдобряваме, дори когато другия не е прав. Учим се да изграждаме симбиотични връзки над индивидуалния си егоизъм. Учим се да преценяваме хората - доколко мислят това, което казват, дали на тях може да се възложи дадена работа и кой е най-добрия начин, по който можем да им бъдем от полза.
Сега вече може би няма да прозвучи толкова странно ако кажа, че ние не учим по определена програма. Учим по определени цели. И тези цели не са академични, а човешки. Не се стремим децата да влязат в даден университет и да изкарат определени изпити. Искаме да изградим добри хора, които да знаят какво искат и какво могат да предложат. Искаме тези хора да започнат самостоятелния си живот не със смачкващото безсилие, с което се сблъскват много млади хора днес, а да имат вече изграден опит. Няма готова учебна програма, която да предлага усвояването на тези цели.
Много е трудно на човек, който е свикнал със сегментирания начин на мислене, с който децата са закърмени от ранно детство, да си представи как минава един наш ден. Вероятно му се струва хаотичен. Получавала съм и странни въпроси от рода на „И как учите? От 8:30 до 9:30 – уважение към природата; от 9:30 до 10:30 – как да се разправяме с хора, които ни дразнят?“
Не, не учим по този уж-организиран начин, защото той би бил контрапродуктивен. За да могат да се учат каквито и да било уроци, трябва да възникне нужда от тяхното научаване, в противен случай наученото минава през теб като през тръба и заминава в канала. Освен ако не ти е много интересно. За да добиете по-ясна представа за нашето учене/живот ще ви разкажа плана си за днес (да, имам план).
След ставането имаме период на лична хигиена, общуване, грижа за животните (реални и виртуални). Този период обикновено е около половин час, след което се закусва. Децата правят закуска за цялото семейство или индивидуална. Днес имаше макарони формаджи. Не се шашкайте, това са просто макарони със сирене, кашкавал и чедър. Докато децата готвят аз си върша сутрешната работа на компютъра. После четем заедно нещо. Най-много обичаме да четем история. Не от учебник, макар че имаме един на „Просвета“ за 5-ти клас, който много ни харесва. Четем от една дебела енциклопедия, в която не се разказва историята на България, а на целия свят. Накратко, разбира се. Най-интересна ни е историята на древния свят и ранните цивилизации. Една тема обикновено е около 1-2 страници, но на нас ни отнема 1-2 часа да я прочетем. През цялото време споделяме, обсъждаме, правим асоциации, вадим заключения и никой не се чувства припрян от това, че ще бъдем прекъснати от звънеца.
Днес момчетата ще ходят до града с рейса, защото са си поръчали някакъв конструктор онлайн и трябва да си го вземат от офис на куриер (в селото, в което живеем сме трудни за намиране). Вчера, пак ходиха до там, но единият от тях си беше забравил парите. Тъй като покупката им е обща, не успяха да свършат работа. Това беше много ценен урок. Вероятно по-ценен от всичко друго, което са чели през деня – разочарованието, фрустрацията на единия брат, разкаянието на другия, прошката, приемането и накрая обръщането на всичко в смях.
Докато момчетата са по задачи, щерката ще пише историйка на английски. Наскоро започна да учи и френски по самоинициатива – намерила е апликация, която ѝ помага. Не иска да пропуска ден, защото така губи точки. Не знам каква му е ползата на това, но щом иска.... Освен това чете книжки на английски, учи география (любим предмет) и прави презентации на различни теми (не всеки ден, днес не очакваме). С нея заедно творим игра на понятия. Събираме колкото се може повече понятия от всякакви области – физика, литература, музика. Определяме истинското им значение и няколко фалшиви, но достоверно звучащи. Някой ден, като имаме достатъчно понятия ще си направим семеен quest тип „Стани богат“.
Големият син се интересува от биология, а напоследък - от химия и физика. Сега учи за генетиката. Обяснява на брат си защо ако клонира котка, която да продаде, тя няма да оцелее и какви трябва да са пропорциите на царевичния му дракон, за да може да лети.
Малкият син е много прилежен. Той решава задачи по български и математика и чете книжки. Голямо удовлетворение му носи, когато надмине себе си и реши повече задачи, отколкото е имало в урока. Много се депресира, когато не разбира задача и трябва да му се помага. Истинският урок за него не е умножаването на трицифрени числа, а как правилно да търси и намира помощ. Вероятно ще правим експерименти в това и днес.
После децата ще трябва да почистят спалните, да оправят прането и да направят вечеря. Те са много добри в изпълнението на тези задачи. И тъй като са много добри, вече са готови за следващото ниво на отговорност – да вземат сами решения за това кога, къде и как трябва да се изпълнят. За момента съм им оставила да движат изцяло прането, съдовете и грижата за животните. Общо взето от тях се иска да преценяват кога какво трябва да се пере, на каква програма да се изпере, ще има ли възможност да се суши навън и ако не, то кога да се изпере, тъй като сушенето в сушилня отнема доста време, а когато са готови, дрехите трябва веднага да се извадят и сгънат, докато са още топли, за да не се намачкат. Лесно е да вършиш работа като робот, без да знаеш логиката зад задачите и тяхната последователност, но аз нямам планове да възпитавам роботи.
Искам хората, които отглеждам да могат да вземат обосновани решения.
С тази цел понякога задавам подвеждащи въпроси. „Ще переш ли днес?“, когато очевидно това не е разумно, тъй като вали или имаме планове да ходим някъде по-късно и няма да има кой да се погрижи за сушилнята. Искам да се научат да вземат под внимание различни фактори и да направят анализ преди да стигнат до заключение. Трябва да кажа, че това се научава много по-лесно и практично с прането, отколкото с творчеството на Никола Вапцаров.
След като се насладят на боравенето с домакинска техника и въртенто на парцала, децата ще трябва да направят вечеря. Днес ще има картофени кюфтета (новооткрит специалитет на щерката), обикновени кюфтенца от кайма и зелена салата. Планирането на вечеря не е толкова лесно. Там също има фактори, които трябва да се вземат предвид: да се съдържат елементи от основните групи на хранителната пирамида (протеини, въглехидрати, свежи зеленчуци), да се съобрази това, което е на промоция в магазина и това, което е останало в хладилника. Ежедневното готвене отнема по-дългосрочно планиране, затова в тази област те все още са само помощници с амбиции. Разрешено им е винаги да допълват с каквито поискат собствени произведения (кексове, сиренки и т.н.), но основното меню го определям аз, а те го реализират.
След вечеря понякога играем настолни игри или гледаме филм. След това аз работя компютърната си работа, а те лягат.
Училищно-образованите приятели на децата се прибират в село по времето, когато те приключват домакинската работа. Прибират се скапани, умствено изтощени и неспособни да поемат повече информация за деня. Но пък за сметка на това са добре социализирани след цял ден киснене в море от себеподобни.
Моите деца не общуват с големи групи връстници. Те общуват с възрастната съседка, която ги учи да плетат и да работят в градината. Общуват без свян с родителите на приятелите си. Общуват с децата от клуба по карате и със съселяни от всякакви групи и прослойки.
Те не се чувстват сегрегирани по възраст.
Миналия ден ходих до магазина с 15-годишния си син. Край нас профуча 9-10-годишно дете на колело, с което се поздравиха. После минахме покрай двама овехтели дядовци, които го попитаха дали змиите вече са излезли, а той им отговори, че тук все още е студено. След това каза „Здрасти“ на някаква жена, която си работеше нещо по двора. Тя се изправи и го поздрави засмяна. Навръщане видяхме тийнейджърка, която се прибираше отнякъде и също я поздравихме. Разминахме се с още двама човека, които той познаваше, а аз – не. Съдейки по това преживяване, синът ми явно е известна личност в село. За неговата социализация не се тревожа.
Забелязвам обаче, че децата имат проблем в общуването с връстници. И той се изразява в това, че не могат да намерят общ език с тях. Дъщеря ми иска да има приятелка, с която да обменя творчески идеи и с която да правят проекти заедно. Вместо това попада само на връстнички, които говорят предимно за драма, гаджета и тайни, които родителите им не трябва да разбират. Не е странно, че общуването с възрастната съседка носи повече удовлетворение. Тя поне разказва интересни случки от живота си. Затова усещам, че децата ми избират да не общуват с връстници. Те просто не са им интересни. И на мен не са ми интересни. Вместо това, те предпочитат да общуват с малки дечица и големи хора. И са свободни да направят този избор.
Това е нашето домашно училище. То не е много училищно и вероятно не са много хората, които могат да си се представят на наше място, живеейки по нашия начин. Това не ме обезкуражава. Надявам се аз да окуража друг родител, който обвиняват в хаотичност, безотговорност и дезорганизираност, защото не преподава вкъщи наука по часове. Сещам се за поне две такива майки и написах този текст с мисълта за тях.
Не смея да проповядвам разбиранията си за широка употреба, защото вярвам, че не е правилно всички да ги приемат и да мислят като мен. Има обаче нещо, което искам да кажа на финала.
Мили родители, естествено е да се съмнявате в себе си и да имате притеснения от всякакъв род.
Притесненията няма да изчезнат, ако пуснете децата си на училище и делегирате на друг грижата за тяхното възпитание или образование.
Те са част от това да бъдеш родител и вървят в комплект с всички положителни емоции, които родителството носи. Да, някой друг би могъл да се справи по-добре с това да научи детето ви на математика или физика, но
вие сте тези, които трябва да го научат да бъде човек.** **
Ако смятате, че можете да успеете с тази задача, занимавайки се само в междучасията, то имате моето възхищение. Аз не мога. На мен ми трябва цял един живот.