Със съпруга ми Елиян имаме три деца – Теодора (15 г.), Виктория (13 г.) и Николай (8 г.). За нас домашното образование започна още преди да се оженим. И двамата знаехме, че трябва да дадем на децата си качествено образование и да изградим в тях християнски мироглед, което не е възможно в настоящата образователна система. Затова започнахме да четем и да се подготвяме още преди да имаме деца.
После, когато дойдоха и децата, започнахме да работим с тях, като ги занимавахме според възможностите си и способностите им. Заедно четяхме, учихме цифри, букви, песнички, разказвахме приказки и прекарвахме много време в неформални разговори. Моето време е посветено приоритетно на семейството, докато основният товар в икономически план се носи от мъжа ми. Естествено, когато се налага, той също участва активно в обучението на децата, а възпитанието и изграждането на характера им е резултат на взаимните ни усилия и време, прекарано заедно с тях.
Никога не сме чакали децата да навършат определена „училищна“ възраст, за да започнем официално да ги обучаваме. Когато бяха малки, голяма част от обучението беше под формата на разговори, четене и игри. Постепенно те научиха много неща без да знаят, че „учат“. Така към времето, когато Теодора беше на седем години, тя вече беше прочела голяма колекция от книги, можеше да решава задачи по математика от учебници и сборници за трети клас, можеше да пише на български и на английски език. Знаех, че когато я обучавам, трябва да се съобразявам с нейното темпо, а не с официалната система, която разграфява определени знания за деца на определена възраст.
Виктория през това време се учеше от примера на сестра си. Разликата им беше малка и тя възприемаше много от нещата като слушаше и подражаваше. Така неусетно се научи да чете сама, макар че аз трябваше да отделя повече време, за да работя с нея върху разбирането на текста. Научи се и да пише. Постепенно с годините започнаха да се проявяват разликите в начина, по който двете учат и мислят, и затова ми се наложи да се приспособя и да променя подхода, по който обучавах Виктория по математика и граматика. Като родител можех да си позволя да се съобразявам с дъщерите си и да работя диференцирано с тях, за да може всяка една да достигне до по-добро ниво на разбиране и осъзнаване на материала.
В един момент се роди и сина ни и отново бяхме поставени пред предизвикателство. В организационно отношение трябва да си много гъвкав и търпелив, за да може да се грижиш за малко бебе, докато обучаваш деца на 7 и 5 години, които все още се нуждаят от доста голям родителски надзор. Въпреки притесненията, че не се справям добре, все пак имах по-голям опит в отглеждането на бебета и това ми позволяваше да съм по-гъвкава с дневния режим на сина ми. Кърмех го на поискване, не го будех да се храни на определен час и ценях всяко тихо време вкъщи, за да мога да работя по-концентрирано с момичетата. През този труден период се оказаха много важни дисциплината и респекта, на които бяха научени децата ни. Дъщерите ни не са съвършени, но знаеха, че трябва да работят по поставените им задачи, докато се занимавам с бебето.
По това време забелязах, че голямата ни дъщеря има нужда от активни физически занимания, за да изразходва енергията си. Ако не беше страстта ѝ към четенето и бързината, с която възприемаше математиката, можеше да бъде счетена за хиперактивна, заради трудността ѝ да се концентрира в среда с много дразнители. По време на колективни занимания тя често беше „проблемното дете“, което не си върши поставената задача, а обикаля около другите деца. С баща ѝ обсъдихме проблема и намерихме решение – записахме я заедно със сестра ѝ на спорт. Това беше тяхното скромно начало в тениса на маса, който се оказа траен елемент от тяхното детство.
Някъде по това време Теди и Вики започнаха да ходят и на уроци по пиано. С мъжа ми знаехме, че има някакъв музикален ген в семейството и най-накрая събрахме сили и взехме синтезатор. После намерихме учител и така децата направиха първите си плахи стъпки в музиката. Не сме очаквали, че ще стават музикални гении, просто се интересувахме от техния напредък и подпомагахме самоконтрола им, така че да се упражняват вкъщи колкото е необходимо.
Така безметежно минаха три години в занимания с децата. Учихме катехизис, български, математика на издателствата „Слово“, „Архимед“ и „Изкуства“, английски език по фонетичната система на „Sing, Spell, Read & Write“, читанки на „A Beka“ и детски книжки и електронни игри, ръкописно писане на английски по системата „Zaner-Bloser“, история от извори и енциклопедии, естествени науки от енциклопедии, системата „Conos“ и „Ботаника“ на издателство „Apologia“, съчетани с практически занимания в задния двор. Още си спомням как децата късаха разни растения от двора и определяха кореновите системи, формата на листата и дали растението е едносемеделно или двусемеделно като гледаха жилките на листата и броя на венчелистчетата. Всичко това вървеше с практично обучение по градинарство, за да научат повече за растенията, които всеки ден ядем, за подправките и билките.
Пак през този период решихме да направим първи опит за участие в състезания по математика. С една приятелка, която също обучава сина си вкъщи, намерихме отворена врата при организаторите на математическото състезание „Иван Салабашев“ и тогава пуснахме децата да си премерят силите в конкурентна среда. Това беше първият път, когато Теди и Вики прекрачиха прага на училище и седнаха в класна стая. Попитах ги после за техните впечатления. Споделиха, че децата са били много шумни и незаинтересовани. Тогава не спечелиха състезанието, но все пак се представиха добре и с другата майка приехме това като добър знак да продължим в това направление. Участваха на няколко турнира „Иван Салабашев“, „Черноризец Храбър“, „Европейско кенгуру“, на едно „Великденско математическо състезание“, а Теди и сина на приятелката ми участваха и на „Зимни математически празници“ и в „Australian Mathematics Competition“. Благодарение на призовото си класиране на един турнир „Черноризец Храбър“ Теди спечели място в зимен майсторски клас по математика, когато беше на единадесет години. С мъжа ми много се колебахме дали да я пуснем, защото дотогава тя се беше отделяла от нас само за кратко време и то в приятелска среда, но в крайна сметка решихме, че си струва да ѝ дадем това преживяване и този опит.
Мозайката на нашето математическо-музикално-спортно-езиково училище се допълни, когато записахме голямата си дъщеря в Christian Liberty Academy School System (CLASS). Искахме да напредне в обучението си по английски език, освен това харесахме много тяхната библейска програма. Математиката им ни се стори много елементарна, затова с годините се наложи да учи от български материали по този предмет, а по тяхната програма минаваше диагонално, за да може да познава терминологията и да полага успешно тестовете си.
Тази хармония отново беше поставена на изпитание от промяната, която настъпи в тренировъчния план на децата. Наложи се да ходят до съседния град на тренировки, за да може играта им да се подобри и Теодора да постигне целта си: да стане шампион на България. Това постави на голямо изпитание дневния им режим, но това е наша домашна черта – като си поставим определена цел я преследваме, като в същото време сме гъвкави пред обстоятелствата. Започна почти ежедневно пътуване до Пловдив за тренировки, което нямаше да бъде възможно без логистичната подкрепа на баща им, който винаги намираше време да ги закара и да ги вземе, когато и където е необходимо.
В крайна сметка Теди успя да постигне целта си и обра златните медали през 2011/2012 година. Благодарение на доброто си класиране участва в два международни тренировъчни лагера, пак докато е на 11 години. Естествено, това свърхнатоварване не остана без жертви. В средата на юни същата година, след заключителния концерт на школата по пиано, Теди се сбогува с активното свирене. Тя обича да слуша до ден днешен класическа музика и свири за удоволствие, когато ѝ остава време, но прецени, че има смисъл да насочи усилията си в друга посока.
При Вики обаче свиренето на пиано ставаше все по-добро. Учителката ѝ я насърчи да участва в конкурси и тя започна да печели отличия. В тениса също напредваше, така че при нея вечната болка беше да не би някое от състезанията да съвпадне с някой от конкурсите. Ако трябва да скицирам живота ѝ тогава, той представляваше низ от конкурси, състезания, подготовка за едното и за другото и учене, за да не изостава по академичните предмети. Нейното натоварването е голямо, но сърцето ѝ до ден днешен не ѝ позволява да се откаже изцяло от едната си любов в полза на другата. Със съпруга ми я подкрепяме и ѝ помагаме в организацията, за да може да бъде там, където е необходимо.
Някъде през тези години Николай порасна като дружелюбно, наблюдателно и много музикално дете със склонност към философски разсъждения. Той също започна уроци по пиано, когато стана достатъчно голям. С неговото обучение съм по-спокойна; може би опитът с момичетата ми дава увереност, че няма смисъл да се притеснявам излишно, че трябва да гледам на голямата картина и дългосрочните цели. Той чете с удоволствие, макар страстта му към книгите да се разви по-бавно, с математиката е добър, но все още е твърде разсеян, за да го пускам редовно на състезания.
В настоящето, домашното ни училище се състои от една гимназистка в десети клас на CLASS, която се справя почти самостоятелно с учебния си материал. Теодора също прекарва много време с баща си, който е неин основен ментор по математика за напреднали и начално програмиране. Освен редовните тренировки в Пловдив, тя прекарва около три месеца от годината във Варна като тренира интензивно в клуба си. Моята роля в нейното обучение е да съм квестор на тестовете ѝ, да помагам от време на време с допълнителна информация по история и да ѝ предлагам допълнителна литература за въпросите, които я интересуват. Освен академичните и спортните занимания, Теодора определено обича да готви и да експериментира в кухнята, от което всички останали вкъщи са много доволни.
Виктория е в седми клас на CLASS, в националния отбор по тенис на маса от тази година и въпреки напрежението от отсъствията и пътуванията, продължава да свири активно. Дали ще стане музикант или тенисист – само Бог знае, но музикалните и спортните занимания определено ѝ помогнаха в каляването на характера, в обучението на волята, в разширяването на кръгозора и социалната ѝ среда. В академично отношение моята работа с нея е по-интензивна, по някои предмети е напълно самостоятелна, по други ѝ помагам с текста и я препитвам, за да съм сигурна, че разбира материала, а история изучаваме заедно. Тя също обича да рисува, да общува с приятели и да прави вкусни неща в кухнята, макар рядко да ѝ се отваря възможност за това.
Най-малкият ми ученик е почти на девет години и се справя добре с материала за възрастта си. Обича да чете разнообразна литература, да разговаря, да прекарва време със сестрите си, с приятели и да ходи на карате. Решава си задачите с лекота и се справя добре с предметите си на английски език. Има неща, които не обича да прави – като писане и разказване, но всеки ден има кратки упражнения, защото това 
са умения, които са важни. Предвид продължителните отсъствия на сестрите му заради тренировки и състезания, той е дясната ми ръка, когато имам нужда от помощник вкъщи.
Когато ни гледат отвън, хората първо виждат грамотите и медалите на децата и по това си вадят заключения за техния успех. Но за мен най-хубавите плодове от домашното ни образование са отношенията помежду ни, приятелството между децата, приятната гледка да виждам всяка вечер Ники гушнат до Теодора, докато тя чете на глас от Библията в детската стая на момичетата, доверието на Теодора и Виктория към мен и баща им, възможността да си говорим за всичко – от религия, през спорт и политика до момчета, приятелство и пр. Академичните и допълнителните занимания през годините се меняха, според възрастта и развитието на децата, но един основен елемент от нашето училище присъства винаги и неизменно в нашата „програма“ – времето, прекарано заедно като семейство и ценностите и мирогледа, които стоят в основата на всичко, което правим.