Още като се запознахме със съпруга ми Стоян, осъзнахме, че и двамата се вълнуваме от деца; от семейна топлина и уют. Помня, че още преди да се омъжа, инстинктивно се интересувах и купувах всякакви книги, свързани с деца и семейство. Знаехме, че ще инвестираме много в тази сфера и това наистина ни докосваше дълбоко. Тази наша страст продължава и до днес.
Имаме две дъщери - Доротея (12 г.), Елизабет (10 г.) и едно момченце - Андрей, на 7 г. Не взехме решението за образование вкъщи лесно. Стоян беше по-убеден, но на мен ми бяха необходими повече време и информация. Познавахме семейства, обучаващи децата си в дома, но не знаехме как се случват нещата на практика. Веднъж бяхме на гости при такива ученици и толкова ни хареса атмосферата - самите деца и родителите, че желанието се засили у мен. Сякаш това беше нещо, за което винаги съм си мечтала - да бъда с децата си и да инвестирам в тях време и ценности.
Имах вече понатрупан стаж в корпоративния свят; успех и развитие, но въобще не можеше да се сравни с работата вкъщи и удовлетворението от това да отглеждаш и обучаваш собствените си деца, колкото и трудно да изглеждаше (тогава не го разбирах особено). Някои родители бързо решават, че подобна стъпка не е за тях. Аз бях по същия начин - неорганизирана; мислех, че не знам много неща, нямах търпение (макар и да не изглежда така), но се научих да търся и да се ровя, да се развивам и да знам как да прекарвам пълноценно време с децата си.
Все още искам много да се развивам в тази област, особено като гледам как децата ни растат бързо. Ключ за оцеляване в целия процес са излизанията с приятелки и с хора, които те разбират и насърчават в тази дейност. Без подкрепата на съпруга (емоционална и финансова) и общуването с други такива семейства, е много трудно да се случи подобно нещо.
По принцип тази форма на обучение е много практична, особено за големи семейства и за такива, живеещи в по-отдалечени райони.
Защо?
Достъпът до информация не е бил никога толкова лесен и голям. Тъй като живеем в голям град, излишното пътуване затормозява всички, а за това време могат да се научат много неща.
Но нека оставим това настрана - кой в крайна сметка по-добре от нас би могъл да влага ценности у децата, да изгражда техния характер и да ги обича безусловно? Взехме всичко това предвид. И така, втурнахме се в нашето вълнуващо приключение на образованието. Дойде време за първия звънец - имахме едно хлопатарче, което децата харесваха и го използвах, за да ги събирам като по-малки. Сега вече си изградиха навик и сами започват да учат.
Първата година беше ужасно трудна. Доти прояви желание към четенето на около 5 год. Още от малка често прелистваше книжки и списания. На 5 и половина четеше на български прекрасно и решихме да я запишем в дистанционна програма на английски, за да учи и чужд език.
В началото мислехме, че ще използваме българска програма, но се оказа много изостанала и непригодна за приложение вкъщи. След 4-ти клас материалът става неразбираем и неприложим. Решихме, че английската програма (пригодена за домашни условия) ще ни улесни както за организацията, така и за английския език, тъй като моя не беше перфектен. Освен това държавната програма противоречеше на християнските ни убеждения и искахме да предадем на децата си библейски мироглед.
Бебето Анди лазеше наоколо, постоянно в движение, дърпайки покривки и събаряйки неща. Бети поне бе по-кротка, но искаше много внимание и пазене. В същото време Доти попълваше тестове, залепвахме листчета с нови думи по хладилника, слушахме дискове за произношението, тъй като използвахме фонетична система за заучаване на езика.
Всичко бе голям екшън - не знаехме какво се случва, справяме ли се или не... Оказа се, че се изискваше изключително добра организация, всеотдайност и ежедневни жертви, тъй като си непрекъснато с децата.
Втората година вече се успокоихме като видяхме, че нещата се повтарят в материала и не е чак толкова страшно. Доти си вземаше тестовете с високи оценки, имаше създаден навик да си пише думите. Като първи ученик, може би я натискахме малко повече да пише и да учи, но пък сега ползва безпроблемно английски и почти няма нужда от наша помощ. Тя е дори учителка на по-малките, които се обучават по същата система.
Подбирахме си материали и по българската система. По онова време ползвахме всички помагала на "Моливко", по-късно - на „Просвета“, а сега основно на издателство "Слово". За история - на "Златното пате" и други източници, които преценим, според възрастта. Стремим се да създадем първо представа у децата си за отделните периоди от човешката история, за да могат да имат яснота кога се е случило дадено историческо събитие, да осъзнаят приложението и да направят историческите изводи лично за себе си.
За Бети имахме малко притеснения дали ще бъде самостоятелна и как ще ѝ помагаме като втори ученик, но тя надмина очакванията ни. Справя се чудесно - просто ѝ трябва спокойствие, да не е напрегната и всичко е наред. Решава доста сложни мисловни задачи за напреднали ученици - по математика са ѝ много интересни помагалата на издателство "Труд", тъй като са забавно поднесени и за нейния аналитичен ум се оказаха подходящи.
Доти работи по ясна програма и план, целенасочена е, има точен ум; обича езиците. Бети е ориентирана към хората, не толкова към програми и цели, много старателна и самостоятелна, обича да разсъждава.
Изключително предизвикателство е да работиш за изграждане на детския характер, голяма привилегия и отговорност. Нужно е отново и отново да се зареждаш емоционално, да бъдеш смел като родител, да не изгубваш фокус и мотивация.
Много ни помогнаха конференциите за домашно образование - споделянето на опита с други, уменията и ресурсите. Може би едно от най-трудните неща, поне за мен, е да остана фокусирана върху обучението и да продължа да се развивам. Толкова много неща се бият за вниманието ти - нуждите в общността, бизнеса ни, приятелите, роднините и предизвикателствата на масовата култура.
Християнската общност, от която сме част, пък осигури възможност за децата ни да се срещат регулярно както с други деца, така и с възрастни, които да им влияят по положителен начин.
Ето го и Анди, ученик, станаха трима:)
Той е толкова бърз, светкавицата Маккуин... На всичкото отгоре научава и знае, когато го проверявам. Но какво ще правим, като свършва толкова бързо? Той обича да изработва неща, да рисува, да лепи и т.н. Постепенно се научих откъде да търся информация и да правим неща заедно, според етапа на развитие. Събираме всичко актуално - листа, шишарки... Ползваме услугите за арт-занимания на една приятелка-художник. Сега вече като по-големи, те сами си намират занимания и измислят нови проекти.
В семейството се научихме да бъдем преди всичко екип - да общуваме, да се караме и да си прощаваме; да се извиняваме, но най-вече - да бъдем най-добри приятели. Въвличаме децата активно и във всички аспекти на семейния ни бизнес. Нямахме избор, пък не сме и малко.
Е, вече минаха шест години от нашето семейно образование. Наскоро имах чувство, че е голям шум вкъщи и нямах усещане за свършена работа, явно бях и малко изморена. Тогава измислих следното - аз уча приоритетно с едно дете за деня, а останалите двама работят заедно и си помагат. Например, Анди диктува думи на Бети по английски, няма нужда да ги разбира:) Бети го учи на изразително четене и др.
И така, работя всеки ден фокусирано с едното дете, като говорим и обсъждаме неща по-задълбочено, а останалите само ги наглеждам. Така имах чувство, че се придвижваме по-целенасочено и работим по-сериозно. Необходими бяха много гъвкавост и острота; мъдрост за различните периоди от развитието на децата.
Също така сутрин и следобед имам да свърша и някои неща по семейния бизнес. А също и други ангажименти, които съм поела. С децата разпределяме домашните задължения, всеки се включва с нещо. И отговорностите се увеличават с годините.
Много държим и на спортовете, няма как - първо бяха на народни танци. Спомням си, когато ги заведох в едно училище в по-краен квартал и ги оставих в стаята да чакат учителката. Чуваха се само викове и врява, нямаше кой да им обърне внимание - ужас - никое от тях не искаше да остане там, разплакаха се. Много се притесних, но като си спомня, децата реагираха съвсем адекватно. Първо - бяха мънички, няма кой да ги посрещне, никой не познават, чуват само викове и виждат боеве. Как да реагират? Учителката беше свястна, но не можеше да направи много. Дотук бяхме с танците.
След това дойде таекуондото - там беше много различно, в частен клуб, повече адекватност и приемане, имаха приятели. Напоследък - бадминтон. Засега предпочитам да са заедно, защото е много уморително да ги водим по различни места, особено в град като София. А пък аз имам време за мен, докато ги чакам. Анди побеждава вече по-големи от него на бадминтона, много е развълнуван, само го чакат да порасне, за да го развиват повече в този спорт.
Също така, аз уча децата на зимни спортове - кънки, ски по-нататък. Стоян пък помага с музиката (като бивш китарист), библейското обучение и историята, която доста го вълнува.
Казваме на децата, че истинският смисъл на образованието е да развият своя характер - трудовите навици, постоянството, точността, честността и грижата за другите. Това са ценности за цял живот. Всичко друго може да се научи. Таланти имат всички и трябва да ги откриваме, но изграденият характер е наистина безценен.
Няколко пъти в седмицата гледаме да се събираме цялото семейство - било около масата или сред природата, да обсъждаме неща и да бъдем себе си. Всяко дете има свой ден в месеца на датата, на която е родено, като се стараем да му отделим повече време и да му осигурим нераздвоено внимание. Казваме на децата си, че имат нещо като месечен рожден ден.
Все пак, най-важна остава връзката между нас, самите родители, тъй като нашите живот и отношения влияят особено силно върху децата. Стараем се да инвестираме в брака си, да планираме фокусирани седмични срещи и да се забавляваме.
В крайна сметка, какъв по-добър подарък можем да дадем на децата си от двама обичащи се и посветени един на друг родители?