Ще е домашно училище, точка по въпроса!

От доста време съвсем умишлено отклонявам поканата на Петър^[1] да напиша историята на нашето домашно училище, но е видно, че накрая все пак се стигна и до съвсем очакваната развръзка - на Петър не може да се отказва, така че ако някой като мен е решил да увърта, моля не се заблуждавайте, че няма да се стигне до логичния край и си спестете излишно време в оправдания, че нямате време или, че нямате дар слово да пишете :-)

По традиция ще започна с това, че аз съм Корнелия и съм майка на двама домашни ученика Емануила на 14 години и Самуил на 10 години. Те са домашни ученици от самото си раждане, сиреч никога не са посещавали ясли, градинки, забавачки и разбира се държавно училище. Но защо и как, ще ви разкажа накратко в следващите редове, а ако ви е интересно можете да останете с мен и моя разказ.

Да бъде или да не бъде …!

И така … всичко започна през далечната, а може би не толкова далечната 2005 година. С мъжа ми вече бяхме горди родители на прекрасната ни дъщеря Еми. Гледахме си я у дома, далеч от ясли и градини, защото това бе естественото ни родителско желание – да прекарваме повече време с детето си. Все още ясно си спомням този момент, момента в който моя съпруг ми сподели, че сериозно се е замислил над това да не даваме Еми на училище, а да продължим да я образоваме у дома. Спомням си го така все едно бе вчера. Той с ясно убеждение по въпроса, а аз с още по-ясно предубеждение, че може би не е най-великата идея на света. Да, ако си мислите, че прегърнах идеята от пръв поглед – ще сгрешите, защото всъщност бе точно обратното. Като се замисля, май често се случва при нас хоумскулващите родители, единия от двамата било то мъжката или женската половинка от семейството да е тотално навит за идеята, а другия да е в тотална опозиция. При нас тихата опозиция бях аз. Мъжът ми упорито защитаваше убеждението си, че това е най-правилното решение, а аз също толкова упорито увъртах, че може и да е добра идея, но според мен детето ни трябва да учи в училище, трябва да получи Диплома, да завърши като всички „нормални“ деца. Та нали и ние самите сме минали по този път, какво пък толкова! Плашех се, но не толкова, че няма да се справя като майка на домашен ученик, защото всъщност разсъжденията ми все още не бяха стигнали до този етап, но се плашех от факта, че детето няма да получи диплома – тази толкова „ценна” хартийка според която ще докажем, че детето ни знае. Не знам как съм могла да си мисля подобни щуротии и тактично ще се оправдая с младежкият си, явно все още доста наивен ум по онова време, но много скоро след това бях твърдо убедена, че да дадем домашно образование на детето си всъщност е най-доброто нещо, което можем да направим за него и не защото ние ще сме най-великите учители в академично отношение, а защото ние ще сме най-добрите възпитатели . Когато за миг спрях да мисля за академичните познания и обърнах вниманието си към това, каква е нашата отговорност като родители, как и в какво трябва да възпитаваме децата си и как и кога ще стане това, е тогава отговаряйки си простичко и ясно на тези въпроси вече нищо и никой не можеше да ме убеди, че няма по логично и правилно решение и точно това е нещото, което трябва да направим.

Ще си имаме домашно училище и точка по въпроса!

И ето съвсем в реда на нещата, започнаха да ме атакуват и следващите логични въпроси: Как ще се справим? Как ще се справя аз? Имам ли достатъчно сили, като очевидно има тотална липса на опит? Да прегърнеш подобна идея е страхотно, но човек наистина трябва да е наясно какво точно иска и защо го иска, защото в противен случай въпросите от сорта: „Ще се справим ли?” много бързо могат да стопят ентусиазма.

И така, започна се! Всъщност то се бе започнало още от раждането на Еми, да я научим да пишка в гърнето, да я научим да говори, да познава цветовете, да пише буквите, да знае че мама и тати понякога поставят граници и тя трябва да ги спазва, все простички неща водещи ни в посока, в която определено трябваше да продължим. Трябваше да продължим да сме истински родители, а не да пропускаме най-важните години от израстването на нашата дъщеря и да абдикираме от отговорност.

Първите шест

Първите шест години, минаха изключително леко. Децата през този период са естествено любознателни и искат да научат нови и нови неща. Буквички, цифрички, първото просто смятане и първите думички на английски. До този момент без много усилия и напрежение нашето домашно училище вървеше напред. Еми обичаше да пише, макар и с доста труд се научи да чете, от което бе повече от доволна. И ето, тя е вече на шест години и междувременно семейството ни се е увеличило с още едно човече – Сами, който бе на заветните две години. Сами, все още твърде малък, към него момент, не пречеше на задълженията на кака си и както се казва всичко вървеше по мед и масло. Ако си мислите обаче, че ще продължа като ви разказвам само хубавите моменти от нашето домашно училище ще трябва да ви разочаровам, защото истината е, че още в началото, когато започнах да пиша тези редове, бях решила да споделя с вас и не до там насърчителните моменти, с които съм сигурна, че всяко едно семейство се сблъска в не лекия път който са поели – пътят на домашното образование.

Не знам къде ми е тетрадката !!!

С израстването на Еми, нещата започнаха да стават и малко по-сериозни. Ние сме от родителите, които смятат, че обучението е и възпитание в дисциплина да учиш. Казвам това, защото нашият тип на обучение не е съвсем според настроенията на децата . Не казвам, че не се съобразяваме с техните силни страни и желания, че сме като казарма, в която всичко трябва да се спазва под час, но със сигурност не сме и от типа, в който оставяме нещата просто да се случват. Няма как всяко дете да обича всеки учебен предмет и да сяда да учи с искрено желание, но това не означава, че няма да учи по-малко харесваните учебни предмети. Та, заниманията ставаха всекидневни и по-систематични или поне на мен така ми се искаше. Еми вече си имаше тетрадки, учебници и програма, която да спазва. Сутрин след закуската аз уверено заявявах, че е време да започнем с учебните задачи. В програмата примерно имаме математика и аз съответно искам Еми да ми даде тетрадката по математика. И тогава едно „сладко” изречение прозвънява в моите уши: „Не знам къде ми е тетрадката!”. Аз съответно с продължаваща безкрайна увереност заявявах, че трябва да я намери и да ми я даде и ако не знае къде е, значи не се е погрижила да бъде прибрана на предназначеното място, така че сега ще се наложи да си я търси, за да мога да ѝ напиша задачите. Следва половин часово търсене на тетрадка, а може би и повече, заветната тетрадка е най-после намерена, като в повечето случаи тя всъщност е била на много видно място, но очевидно просто никой не е изгарял от желание да я намери. Протакането към неизбежното решаване на задачи, което очевидно Еми не обичаше, все пак не довежда до нищо добро, защото след дългото търсене, тя я уморена, но ще трябва да свърши задачите си. Тази сцена се повтаряше дълго време, но все пак накрая битката бе спечелена. Не знам дали всички деца преминават през етапа: „Не знам къде ми е тетрадката!”, но при нас определено и двете децата преминаха през него.

Мразя математика!.... Математиката е най-любимия ми предмет!

Всъщност, тук думата „математика” не е ключова, напротив, в тези изречения тя съвсем успешно може да бъде заменена с думите: български език, граматика, английски език. Щеше ми се да кажа, че от началото децата много, ама много искат да учат, а ученето за тях е удоволствие с главно „У”. Да, ама не! Всъщност и двамата в една определена възраст не обичаха процеса, в който започваха нов материал и изобщо не знаеха за какво иде реч. Те не приемаха, че ще научат нещо ново, а се концентрираха върху факта, че се почва с нещо непознато, което някак ги обезсърчаваше. Тогава предмета, по който материала бе нов и непознат мигом влизаше в графата: „Мразен”. Когато мразиш нещо, е трудно да го научиш, но колкото и да е трудно в крайна сметка най-накрая успяваш. Точно тогава триумфа е в своя апогей. Лицата им сияят, че са успели, че са научили нещо ново и макар да не осъзнават, те са направили още една крачка напред. В следващите дни от най-мразен, дадения предмет става най-любим, ама толкова любим, че по-любим от него няма и така до следващия нов урок, когато новото и непознатото отново им напомня, че след всяка победа винаги следва нова битка, а битките често са много трудни.

Мога, искам и знам как да се справя сам!

След малките битки и великите победи идва момента в който детето разбира, че да учи е нещо, което става естествена част от неговия живот. Тогава идва момента, в който им се иска те да диктуват ритъма на учене, уверени са, но все още с недостатъчно опит, което бързо ги поставя в положение, в което да разберат, че едно е да искаш, друго да можеш, а трето и четвърто да го направиш. Четиринадесет годишната ни дъщеря вече се сблъска с това преди около две години, но след като не успя навреме да си свърши материала и се наложи да учи и лятото бързо разбра, че все пак програмата, която сме оформили двете е най- доброто решение. Искам само да отворя една малка скоба и да кажа, че за нас е важно материала да бъде взет навреме, тъй като след като Еми навърши 11 години я записахме като дистанционен ученик към програмата „CLASS“, а тези от вас, които познават тази програма, знаят че има срок, в който трябва да се пратят всички решени през годината тестове. Не че няма как да се отложи този момент, но пък нали идеята е да ги научим да са отговорни и да вършат всичко на време.

Практика!

Няма да изпадам в подробности и да споделям по кои учебници сме учили и учим . Ще кажа само, че нашата цел и при двамата ни домашни ученика е била, след като се научат да смятат и да четат, да работим в насока да четат колкото може повече различна художествена и научна литература.

Ако имат въпрос да не чакат само на готово мама и тати да им намират отговора, но и те сами да търсят. Не се стремим да изравняваме учения материал с този, който се преподава в държавното училище, дори бих казала, че много често прескачах и прескачам според мен ненужен материал, отлагам във времето този, който мисля че няма да бъде разбран към момента или направо скачам през глава на този, който е за по-голяма възраст, но пък достатъчно интересен, за да провокира любопитството на децата. Учим усилено английски език, разбира се и български и не знам защо, но децата учат с охота английски, а щом чуят за българска граматика все едно ги поливам с гореща вода. По тази причина реших, че ще ги спечеля, ако вместо да ги карам да зубрят граматични правила, да ги карам да съчиняват и да записват свои измислени истории и след това заедно да правим редакция, като по този начин щем не щем без да усетим ще си обясним, защо и къде трябва да има запетайка или защо в едно изречение пишем „ човекЪТ” а в друго „човекА”. Освен това четем истории от българската история, един от любимите моменти на Сами. Еми безкрайно много обича науката и всеки път ми споделя с какъв интерес чете всеки нов материал. Тя вече учи съвсем самостоятелно и реално моята намеса е почти нулева, що се отнася до разбиране и усвояване на учебния материал.

Интереси и постижения!

Домашното училище със сигурност дава възможност на децата да обръщат повече внимание на нещата, които ги влекат и които обичат да правят. Имат повече време да вършат дейности, които иначе вероятно трудно биха смогнали да вършат. За около 7 години Еми тренираше усилено балет. Тя много обича да танцува и балета за нея бе безкрайно интересно занимание. Когато обаче навърши 13 години, по непонятна за мен причина тя пожела да тренира бокс и вече втора година раздава крушета в боксовата зала . Все още обича да танцува, но бокса някак и влезе под кожата.

Наред с това Еми всеки ден помага в нашата ветеринарна клиника. Разфасова храни за домашните любимци, прави продажби, дава обяснения на клиентите, гледа докато нейния татко прави операции, а често дори му асистира на някои от тях. Наред с приятните неща тя прави и не до там приятните, чисти мръсотиите по пода в клиниката, когато има нужда. Всичко това ѝ носи изключително голямо удоволствие и ѝ помага в моментите, когато е пожелала да си купи нещо и няма нужните средства. Помага ѝ, защото виждайки старанието и желанието с което работи, баща ѝ понякога ѝ плаща за добре свършената работа. Наред с това тя много обича да твори, затова от почти година снима клипчета, в които показва как изработва всякакви DIY проекти и ги споделя в интернет пространството.

Сами, който едновременно силно обича и мрази математиката, момента за който ви споделих по-горе, изключително много се вълнува от техника, програмиране, инженерство. В началото всичко започна като едно невинно влечение към строенето с LEGO. След това LEGO частите у дома придобиха застрашително големи количества, а неговото въображение и желанието да майстори нови и нови неща не стихваше. Тъкмо когато си мислех, че вече наистина няма къде да побирам всички тези конструктори, изведнъж Сами реши да се концентрира в друга дейност. Преминахме към фаза – РАЗГЛОБЯВАНЕ. В началото започна, като разглобяваше стари неработещи колички с дистанционно управление. После реши да разглобява и такива които работят, ама не съвсем. Докато се усетя, това стари тонколонки, модеми, калкулатори … с две думи всичко, което можеше да бъде разглобено и изследвано задължително се разглобяваше и изследваше. Само преди няколко седмици разглоби до последното болтче стария вече повреден лаптоп, който дълго време чинно пазих точно от този неизбежен край. Извади му всички платки, процесора, дъното, камерата ... Иска да ползва паметта и да я слага на друг, но вече работещ компютър. Няма да продължавам, защото за мен нещата определено започват да звучат страшно … може би защото идея си нямам, какво може да стане, а той гледайки безкрайно много уроци в интернет е твърдо убеден, че знае какво прави.

Ако сте стигнали до тук, значи все пак сте успели да изчетете всичко, което съм написала. Няма да продължавам повече, защото истински рискувам да ви отегча. Ще завърша като кажа само, че съм безкрайно щастлива, че избрахме именно този начин на обучение и за миг не съжалявам, че правим това което правим, защото съм убедена, че това е за доброто на нашите деца.