Етикетът Хиперактивност: Изповедта на една майка

Петър^[1] ме помоли да напиша статия и споделя опита на нашето семейство в попрището на домашното образование. Усмихнах се. Та какъв опит имам аз, когато едва от три години сме поели по този път. Но после се замислих, че имам друг път, който съм извървяла и вървя, и с радост бих експонирала в пространството, защото всички ние имаме нужда да споделим и за сълзите си, отронени неведнъж под завивките . . . и не само там.

Да . . . Обществото, в което живеем не търпи различните. Човекът, изградил наложената представа за това как ТРЯБВА да се държим, е изключил всички други форми и нужди на себеподобните си.

Как започнахме ние!

Пример 1:

Разхождам се в Морската градина на Варна с 3 годишния си син. Детето влиза в батут и бяга от едната до другата страна , като гони едно момиченце. Майката ме доближава и с нервен тон ми заявява, че синът ми трябва да спре да бяга в батута или да излиза. Отказах. Последваха обиди и внезапно майката се доближава до мен и ми удря шамар. В потрес не знам как да реагирам. Какво се случи току-що? Как? С какво е предизвикана тази агресия? Защо??????

Пример 2:

Нова учителка в детската градина. Детето е 3-та група – 5 годишно. Първи ден. Посрещната съм с груби епитети по адрес на детето, защото не сядал и отказвал да пише букви. Задавам въпроси-следват груби подмятания и обиди. След 2-3 седмици предизвиквам среща в дирекцията. Посреща ме, звучно дъвчеща дъвка, същата учителка. Полза от срещата – никаква. Започвам да следя кога тази учителка не е на смяна и водя детето само тогава. Помага за кратко . . .

Не влизам в детайли, но тормозът продължи 6 месеца, докато един ден реших да приключим. Позабавили се бяхме. Имаше нанесени щети върху детето.

Знаете ли, че немирните деца са заклеймени от другите родители? Знаете ли, че и семействата на тези деца биват отхвърлени? А знаете ли, че тези семейства нямат никаква подкрепа отникъде? Дори някои „приятели“ предпочитат да се оттеглят.

Пример 3:

Предучилищна възраст. Учителката предварително е информирана и снабдена лично от мен с материали как да подхожда към ЕТИКЕТ хиперактивност. (Представяте ли си, как дори и ние, самите родители, бяхме уловени в капана – етикет, даден от обществото . . . )

Уж разбираме! Уж сме наясно! Кимаме с глава утвърдително, но в неподготвеността и безсилието си дори и тази учителка го наказваше да стои седнал по физическо възпитание. Каква ирония и липса на познаване нуждите на децата. Последва шамар, този път върху детето. Оправданието беше: „Изпуснах си нервите“. Не мислете, че нямаше последствия за тази учителка, но какво от това. Стоим до края на учебната година за документа , с който да запишем детето в първи клас.

Пример 4:

Първи клас – Ха-ха-ха . . . нали знаете значението на думата „дежавю“. Още първия месец сценарият от детската градина се задвижи. Нетърпимост, грубост, арогантност. Тотално неразбиране нуждите на детето. Отказ от комуникация с него и блокиране на личните му изяви.

СКОБА

А, знаете ли, че хиперактивността е понятие, което дава удобно извинение на вече споменатото общество да пренебрегне нуждите на хората с активно-ролево въображение, което имат нужда да изразят чрез действие.

Според хиляди експертни мнения хиперактивните хора имат нужда от:

1. Спокойна среда за работа;
2. Тишина;
3. Структурирана програма за действие със задължителен елемент на информираност какво точно следва оттук нататък;
4. Игра в малка група от деца, за да се осигури спокойствие;
5. Здравословно хранене;
6. Много занимания навън;
7. Свободно изразяване на мнение;
8. Свирене на ударни инструменти;
9. Езда или друг (задължително) индивидуален спорт;
10. И какво ли още не.

Но, за какво всъщност говорим. Като изключим ударните инструменти , то горните опорни точки не са ли валидни за всеки човешки индивид, докоснал се до земята?

Спирам да раздавам точки или звездички. Това Макс Лукадо е изразил достатъчно ясно. Кои сме ние, че да характеризираме хората и да ги поставяме в кутийките на г-жа Дарси.

ЗАТВАРЯМ СКОБАТА

Понякога си мисля, че съм благодарна на дъвчащата учителка, защото ми трябваше само един месец , за да разпозная знаците и след една от многото безсънни нощи заявих, че детето си тръгва от това училище. Но къде? . . . Разбира се, в някое от частните училища. Там обещават индивидуален подход към децата. . . . Аз не знаех друг вариант! Нито моят съпруг!

Чудя се дали да ви описвам какво се случи в частното училище. Досещате се, нали?

Нали не си мислите, че една човешка душа може да понесе цялото това безразличие от света със силата на тенекиения дървар без сърце. А той толкова много искаше сърце . . . Е, ние имаме сърца! Но, май сме забравили тяхната основна функция.

Отчаяна се разхождах със сина ми в парка, когато бях навестена от една жена. Тя разнасяше рекламни брошури за новия си бизнес-детски клуб. Дълго след като се разделихме не спирах да мисля за нея.

Забравих я.

Две седмици по-късно още по-отчаяна, разбрала, че най-доброто за детето е да го спра за една година от учебен процес, попаднах отново на нейна реклама, залепена на един стълб. Звъннах ѝ. Когато чух гласа ѝ, пропаднах. Ридаех така, както го мога само аз. Тя послуша плача ми и ме убеди да се видим. Говорих ли, говорих. С една непозната. А дали моят ангел не беше решил да приеме нейния образ, за да ми подаде ръка!?! Когато излях душата си, тази крехка непозната най-спокойно ми заяви, че познава хора, които обучават децата си у дома и би могла да ме свърже с тях.

Какво? Какво е това? . . . Как? . . . Какви са тези хора? Къде? Ами диплома? . . . Аз? Сама? Отговорност!!!

Говоря в първо лице, единствено число, но всъщност приемете, че зад всяка уверена жена стои сериозен гръб. В моя случай - стои един стабилен мъж.

Тогава се отвори един портал. Цяла ВСЕЛЕНА. Неизследвани възможности. Появиха се хора, за които не подозирах, че съществуват. Разкриха се хоризонти, в които ако имаш смелостта да се гмурнеш, не само ще оцелееш, но ще промениш мирогледа си завинаги. Завихриха се ветровете на свят различен, омайващ и преди всичко само твой. A когато откриеш пътя, тогава светът загубва своя страховит облик и слънцето започва да озарява дните ти.

Срещи! Въпроси и отговори! И още въпроси! И не винаги очакваните отговори! Дълъг път, който ТИ, не детето, ти извървяваш, за да опознаеш скритите си дълбоко, дълбоко тревоги. Страх! Дни на отчаяние и много сълзи на безпомощност! Дни на възторг от разпознати формули на успеха. Уикенди, огряни от семейно щастие и такива, в които очите ти не спират да изливат натрупана тревога. Те се редуват. И аз съм спокойна с тези състояния. Те ми дават силата да продължавам, но също ме приземяват в реалността.

И за миг, вече трета година, не се съмнявам в правилността на решението ни да изтеглим детето от образователната система и да го обучаваме у дома.

Как учим? Нали знаете как изглежда синусоидата. Ето така учим!

Горе-долу, горе-долу; смях-плач; радост-яд; разбиране-неразбиране; ентусиазъм-безразличие . . . офффффф . . . Никак не е лесно. Ден с ден не си приличат. Първата година беше по-скоро опознавателна. Запознахме се отново със сина ни. Трудно беше да разгранича моят маниер на учене от неговия и да разгадая стила му. Всички сте чели, под една или друга форма, основните стилове на учене и сте разбрали колко различни са те. Сблъсъкът беше неизбежен. Отново аз бях тази, която трябваше да открия пътя (а уж го бях намерила). Но тези пътища се превръщат в пътеки на лабиринт, от който можеш да се считаш за късметлия, ако излезеш. Тогава потърсих oпора в разговори със себеподобни. Най-сладката част! Защото всички момичета(майки) на домашни ученици имат какво да споделят. Разбираш, че не си сама в лабиринта и понякога те изкачат пред теб със същите мисли, чувства и тревоги. После отново изчезват да разгадават загадките на ежедневието си и отново оставаш сама.

Най-отрезвяващата за мен реплика на въпроса ми защо не се получава беше: „Още не си опознала сина си!“. Обидих се. Дори се ядосах. Мина време и осъзнах, че тя беше права.

Времето обаче не спира. Всичко се решава в движение. Наблюдение, себеконтрол, последователност и ежедневна работа, за да затваряме една по една кутийките и да отхвърляме ден по ден поставените предизвикателства.

А сега малко практика:

Ние работим със седмична програма, предварително подготвена. Ден по ден, час по час. Е, синусоидата не ни позволява да я спазваме стриктно, но за мое спокойствие тази програма стои на видно място в дома ни. §Разпръснати материали навсякъде; по стените висят проекти, думи, глаголи в трите им форми, скелет, снимки, Слънчевата система, карти и всякакви ежедневни идеи. §Лека музика звучи през деня. §Куче и котка, които задължително са около нас наблюдавайки учебния процес. Апропо, кучето е добър помощник, защото ми напомня, че разходките са задължителни. §Ударните инструменти пък дават особения ритъм на ангажиментите у дома. Съседката под нас не мисли така, но успяхме с времето да я убедим. §Ездата е онази омая, която те отвлича в света на прадедите. Свят, изпълнен със свобода, аромат на трева и шир, неизмерна шир докъдето може погледа да се рее. §Плуването пък е задължително-умение за оцеляване. Тук имаме сделка, докато се научи да плува. §И още много, много наслади от ежедневните срещи в парка, игри и концерти.

На вид всичко върви по мед и масло. Не забравяйте за синусоидата, така че не се заблуждавайте, че сядаме и учим безпроблемно. Не и при нас. Бих повторила всичко от статията на Корнелия Хараланова. Толкова силно припознах моето дете в стила на учене у тях. Това, което за нас е важно да научим детето си е , че изборът е негов. Изборът е водещия в изграждането на пътя, по който ще поеме след време.

Нашето училище не свършва с уроците у дома.

Обичаме да пътуваме. Тръгвайки нанякъде има предварителна подготовка, свързана с историческата загадка на района. В колата актьорските ни таланти се развихрят и минавайки през проходи и равнини се водят люти битки от нашите ханове, князе и царе. По Балкана вятър ечи и пашата бива разгромен. И географията не изостава, вмятайки между другото що е равнина, котловина, коя река от къде извира. Разходка в масива с рози около Казанлък (маслодайно растение). На връщане от Шабла един откъснат слънчоглед за мама (маслодайно растение). Беж краченца да бягаме в едно поле с пшеница в Добруджата. Вече трета година се включваме и в залесяването на гори, опожарени по небрежност. Грижата за бездомни кучета в един приют е друга много вълнуваща забава. Колата е и място за преговор на часовника, прилагателните имена, формите на глаголите и какво ли още не. Понякога всичката активност се заменя с чудесна музика. Не си мислете, че не се възползваме да не разкажем малко за музиканта и стила, в който свири. Дисковете за композитори, поднесена под формата на приказки, са една чудесна компания по време на път.

Пропуснах много. Но за мен е важно да отбележа, че се научихме да използваме мига. Научихме се да не пропускаме мига, който да изживеем заедно и опознаем света около нас.

Под дъба в парка говорим за жълъди; как кестените лекуват; липата се услажда в приготвен чай; броим пръстените на отсеченото дърво в планината; а следите по пътеките - чии са те? Защо пясъкът тук е жълт, а там белее, тук червенее, а там е черен? Как река Камчия се влива в Черно море? Най-добре се разбира, когато се пуснеш по устието ѝ точно там, за да откриеш, че като с нож е отрязана границата и пропадаш в морските дълбини.

Три незабравими дни в Жеравна през август, облечени в народни носии. Гайди, хора, надиграване и много, много красиви моми и момци. Ние сме едни от тях, накичени с росни китки, препасани с шаячни пояси, обути с цървули и песни от зори до мрак.

Не бих могла да пропусна радостта от музиката. Една много съществена част от нашия живот. Започнахме с концерти за бебоци, преминахме през Фортисимо Фамилия, за да достигнем до момента, в който музиката се носи навсякъде около нас.

За финал, ще добавя само, че домашното обучение има своите низходящи и възходящи дни. Ако търсиш лесно, тук го няма, но спокойната среда на дома, ежеминутния отклик при молба за помощ, прегръдките, давани на мига, чутите молби за почивка, разходките и игрите в парка в „най-неподходящото“ време (обикновено по средата на обясненията ми по математика) носят заряда на щастието за нашето дете.

А това е единствената ни смислена цел.

Save