20 години приключения

„Образован е онзи човек, който знае как да научи онова, което не знае.“ - Джордж Симел, немски философ.

Написването на едно такова свидетелство за хоумскулинга вкъщи, за мен беше предизвикателство, защото трябваше да събера 20 години приключения и премеждия с четири деца в няколко странички. Не съм сигурна колко съм била изчерпателна и ясна, но човек винаги може да се върне към писането, когато се пенсионира. Ето как започна всичко:

Когато преди 22 години Тодор ми каза, че има съвсем сериозни намерения за нашето приятелство и дългосрочен план за изпълнение, аз се съгласих веднага и казах: „Да!“ Говорехме си как ще имаме четири деца и те ще бъдат друго, различно от нашето поколение – по всичко – възпитание, образование, живот, начин на мислене, говорене, вяра! Обсъждахме как искаме да бъдем хора, които заедно с потомците си ще тръгнем срещу всеобщата тенденция на овче простодушие пред манипулациите, заблудата и злоупотребата с умовете и живота на хората в нашата страна. Осъзнавахме, че живеем в пост-комунистическо време, и че носим до голяма степен тежестта от последиците на тази покварена система. Ние самите имахме нужда от нов мироглед, от нова етика в живота.

Още с рождението на първото ни дете осъзнахме, че ни предстои един нов период, такъв в който щяхме да превъзпитаваме себе си, заедно с отговорността да отглеждаме и възпитаваме малчуганите, които се появиха много бързо един след друг и в рамките на две последователни години, вече бяхме с две прекрасни деца. Дариел и Дебора имат година и пет месеца разлика и аз като млада и неопитна майка бях истински амбицирана да дам максимума от себе си, за да се грижа и възпитавам дребосъците на ред и дисциплина от самото им появяване на бял свят. Бяхме много щастливи, че се появиха те, вярвахме, че тези деца са ни дарени от Бога и идват в най-правилния момент на нашия брак. Дойде моментът, в който все по-силно усещахме, че е време да прилагаме на практика принципите, които следвахме и вярвахме и да започнем да ги споделяме с децата си, тези на библейското християнство – не само на теория, а на практика. Знаехме, че възпитанието им трябва да започне от сърцето. Четяхме добра литература, от която знаехме, че децата трябва да се научат да се покоряват на родителите си безусловно, за да се изградят като достойни хора и да живеят дълги години на земята.

Никога не им показах, че съществуват биберони. Смятах, че ще ги приуча към един навик, който така или иначе не решава проблеми, по-скоро щях да се опитвам да остана глуха за реалните нужди на децата. Винаги, когато някой плачеше исках да знам какъв е проблемът – глад, болка, нужда от внимание, инат или нужда от „реформа“, особено след втората и третата годинка. Не харесвах идеи от рода на „дай им царевични пръчици или бисквити, сложи ги в кошарата и те ще мълчат“. Исках да се научат къде е мястото за хранене, игра и спане. В тези години живеехме в красивия балкански град Габрово и често ходехме на люлки и пързалки в парка. Обичахме да седим в хола около масичката, слушайки касетка с детски песнички, да пеят с гласа на мама от касетката, да редят кубчета и пъзели, да рисуват влакове, да казват коя буква на кого е и да спорят кой предмет какъв пол има – момче ли е или момиче. Харесваха да им чета пъстри детски книжки, които знаеха наизуст. Често някои от тях Дариел използваше и нареждаше като комплект удърни инструменти и удряше по тях с подарени му от приятел – барабанист палки, и когато Тодор засвиреше на китарата, а аз запявах, той започваше да води ритъма. Тогава разбрахме, че наистина има слух и дарба за това. Разбира се, съвсем естествено в един такъв „шумен“ дом е да се появи и танцьорка, както правеше и малката Дебора. Имах приятелки, които не разбираха нуждата от това да се лиша от „почивка“ или „да не си улесня“ живота като изпратя едното дете на ясла или детска градина, а по цял ден „да си губя времето с тях“, като им готвя, чистя, разхождам навън, не намирайки минутка за почивка или да изпия по кафе с останалите майки от квартала. С Тодор знаехме, че не искаме да поверим децата на институция, която да прави каквото и да било за тях. Не вземахме и детски надбавки. Вярвахме, че грижата и възпитанието на децата е наше задължение и чест.

Често Тодор уверено говореше на наши приятели, че децата няма да ходят и на училище. Това вече донякъде започна да ме смущава, тъй като не вярвах, че ще можем да се справим с обучението им на добро ниво, и тайно се надявах, че тази идея ще си иде от главата му, с настъпването на училищната им възраст. Не знаех, че по това време има още две-три семейства в България, които са дръзнали да имат подобни решения, относно децата си в училищна възраст. Случи се така, че се запознахме с тях, и започнахме да си сътрудничим с литература, от която разбрах, че не е нужно да сме „Христофор Колумб“ в домашното образование, а че това е развиваща се практика, както в Америка, така и в доста западноевропейски страни. Съвсем осъзнато започнах да подкрепям Тодор за това, че децата ще си останат вкъщи и когато от детската градина идваха да ни търсят, за да ни призоват да ги запишем в предучилищна подготовка, аз с усмивка отговарях, че планирам да запиша децата, не къде да е, а в добре подбрано от мен училище. Не искахме да предизвикваме голямо внимание върху решението си, давах уклончиви отговори на учителите при нужда и избягвах да коментирам плановете си необмислено или пред съмнителна аудитория. Междувременно трябваше да се подготвим идеологически и практически за тази нелека задача. Все пак в Америка се практикуваше вече домашно образование от 60 години, докато в България, в края на 90-те години, тази идея беше все още в зародиш. Започнах да чета Закона за Образованието и да търся параграфи, за които да се уловя и в случай на нужда, да мога да претендирам за правото и да защитавам решението ни да обучаваме и възпитаваме децата си вкъщи.

Точно в тези начални моменти от нашето домашно образование менажирахме малък семеен хотел в с. Царева Ливада, където с децата посрещахме и изпращахме гостите. Често двамата помагаха в кухнята, зареждаха миялната машина, полираха приборите и ги прибираха по местата им, чистеха стаите с прахосмукачка, докато аз оправях другите подробности след гостите.

Често заедно с баща си ходеха в планината с каракачанската овчарка, която имахме и той ги учеше да стрелят с лък. Друг път ни качваше на два коня, които вземахме от наш приятел от красивото планинско село Куманите и ни водеше през атрактивни и предизвикателни пътеки върху гърбовете им. В този период и двамата се научиха да сричат и четат. Дебора по-бързо усвои техниката за четене на глас, а Дариел – по-бързо се справяше с решаването на задачи по математика. На 6 годишна възраст, той решаваше сборници по математика за 2 клас, ей така за удоволствие. Дойде време да обясня на Дебора що е това 0 (нула) в математиката, нарисувах ѝ празен аквариум със сини вълнообразни линийки, които да подсказват наличието на вода в него и я попитах: „Колко рибки има в аквариума?“ Тя ме погледна, като да се увери, че и аз мисля като нея и отсече: „Много, но...не се виждат!“ Все повече и повече се уверявах, че ни предстоят много подобни приключения по пътя на обучението, защото всеки един от тях виждаше нещата по свой собствен начин, всеки от тях имаше индивидуалност, с която трябваше да се съобразя и характер, който трябваше умело да тренираме и възпитаваме, най-напред в покорство, послушание, за да стигнем до самоконтрол. Четяхме детски книжки с морален характер, малки повести и романи, намирахме филмчетата след това и ги гледахме. „Белият зъб“, „Homeward Bound: The Incredible Journey”, „Spirit: Stallion of the Cimarron“, „Мечо Пух“ и много други. В тази възраст започнахме да учим и английски език с програмата на „Sing, Spell, Read and Write”. Научиха се да четат и тогава, за наша радост, се появи една англичанка, която искаше да работи с децата със специални образователни потребности в училището в нашето селище и отседна в нашия хотел за една година. Дариел и Дебора скоро се превърнаха в нейни преводачи, макар на 5 и 6 години. Често заедно с нея ходехме и ние, за да помагаме при различни събития – раздаване на дрехи и храни, представяне на програми, обучения и работа с децата от специализираното училище. Това беше добър начин да ги учим как да показваме милост и състрадание към тези, които са ощетени и нямат това, на което ние се радваме, че имаме. Често организирахме концерти в селото – особено с гости – музиканти на хотела. Атракция беше Дариел да посвири на истинските барабани – чуваше се ритъм, но кой свири не се виждаше – толкова малък беше. Започнах да ги уча да свирят на пиано за обща култура. Музиката ни даваше възможност да участваме всички в създаването на наша семейна атмосфера.

Скоро се роди и третото ни дете – Джесика. Трябваше да включим и нея във вече организираното ни семейно приключение. Поканиха ни да работим в голям хотел на Боровец и успяха да ни мотивират убедително. Нашето домашно училище се прехвърли в Рила, сред красиви борови гори, отрупани със сняг, които ние наблюдавахме от уютния апартамент в хотела, в който живеехме и същевременно управлявахме. Започнахме да използваме учебниците, които бяха на пазара, като подбирахме информацията и обменяхме мнения с останалите майки, от това, което всяка една беше използвала. Често си изпращахме учебници и помагала, както на български език, така и на английски. Сформирахме тип „библиотека“, от която всяка майка можеше да взема и да ползва книжки и учебници за децата си, според възрастта им. Направихме списък на наличността и я̀ разпратихме в електронен вариант. Обичахме да си ходим на гости, да обменяме опит и да се насърчаваме взаимно, да вземем книжки за децата от набиращата популярност сред ядрото хоумскулъри „библиотека“, за чието съществуване допринесоха много добронамерени и отзивчиви християнски родители в Америка. Заедно някои родители, започнахме да превеждаме литература от английски език на български език, за да можем да помогнем на себе си и на тези, които щяха да дойдат след нас. Искахме да подготвим материали, които да са в полза на онези, които не боравят добре с английски език.

Напуснали хотела в Боровец, намерихме своето ново място на морския бряг в Поморие, където наехме голям апартамент, заради трите деца, които тук станаха четири и многото книги, които бяха задължителен антураж за семейството ни. Макар само за няколко сезона, развивахме малък семеен бизнес – производство и продажба на айсберг салата. Наехме земя, четохме и се образовахме заедно за цялостния процес на производство на този вид салата от семейство „слънчогледови“, и от семенце, с размер колкото морковено, с пинсетки в ръцете и тарелки с торф на нозете, до разсаждането им на оформените от татко лехи, започнаха на практика да разбират приложението на геометричните форми и размери в реалния свят. Наблюдаваха растежа на салатките, усещаха нуждата им от влага или виждаха как започват да нагниват, когато получаваха твърде много вода. Наблюдаваха ни и виждаха как се тревожим, когато времето се затопляше твърде бързо и спонтанно и това не беше в полза за растенията, виждаха, че разчитаме на Божията милост за резултатите от труда ни. Бяха на полето с нас, бяха на разнос със баща си по вериги магазини, бяха вкъщи с книжките и игрите, когато останеше време и за игра на люлките.

Когато превеждах книгата „Christian Homeschooling: Foundation and Practice“ на Christian Liberty Press открих възможността да запишем децата в CLASS , дистанционно училище в САЩ, което предлага добро теологично и академично ниво на обучение, каквото искахме за така бързо порастващите ни деца. Първите две години изискваха повече работа и отделяне на време за изпълнение на задачите по учебниците от моя страна, но скоро разбрах, че децата нямат нужда от диригент пред себе си, те бързо намериха свои собствени методи и начини, за да се справят с усвояването на материала и решаването на тестовете. Моята задача скоро започна да се свежда до това да контролирам попълването на тестовете, организирането на материалите за оценка, тяхното изпращане, избирането на новите предмети и доброто уплътняване на времето с повече академични предмети и намиране на нови активности, за да се развиват талантите, които виждах, че имат. Честото посещаване на градската библиотека ни донесе нови предизвикателства. Макар чужди за местното население, това което правехме се приемаше с огромен респект от важни институции в града и аз скоро бях поканена да стана учител на извънкласни форми по английски език към местното читалище. Тук, освен че аз можех да обучавам повече деца, освен моите на английски език, то Дариел често беше канен да разказва на учениците Американска история. Истински се наслаждаваше да им говори за европейските колонисти, чаеното парти, войната между Севера и Юга . . .

Откривайки силните страни на децата намирахме и форми на обучение, за да ги развиват по-задълбочено. Дариел започна курс по програмиране, който наша добра приятелка и майка-хоумскулърка реши да организира за децата ни. Започнаха да издават ежемесечен онлайн вестник „Пчелна пита“, където всяко дете можеше да се изяви в любимата си сфера – писане, рисуване, програмиране на игра, DIY съвети, вземаха интервюта и публикуваха. В последствие, той продължи сам да се труди и изучава дисциплината в дълбочина, като четеше ръководства, правеше курсове онлайн към добри световни университети. На 14 години се включи в състезание по програмиране за тийнейджъри на Гугъл, като след няколко години участие, спечели и „Голямата Награда“, която го изпрати на екскурзия до Сан Франциско и централния офис на Гугъл. След тази му победа, той получи и предложения за работа от софтуерни фирми, още незавършил 12-ти клас. Днес, вече 20 годишен, Дариел работи в софтуерна фирма в София. Продължава и да е част от състезания на Гугъл – като ментор - и участва в награждаванията на победителите.

Дебора се концентрира повече върху изобразителното изкуство. Започна да посещава уроци при учител, участва в конкурси, печели конкурси, и беше поканена като дебютант на изложба, заедно с известни поморийски художници. Беше открита от хора, които харесаха творбите ѝ и постепенно започнаха да я затрупват с поръчки за картини – както от хотелиери и ресторантьори, така и от приятели. От скоро, заедно с баща си разработват нейн малък бизнес, като той ѝ доставя дървени плочки, а тя рисува прекрасни пейзажи и картини, които продава. Днес тя е на 18 години и половина и иска да продължи да се обучава в сферата на приложните изкуства и математиката, която с много сълзи и труд изучава.

Джесика и Ребека са били винаги добри последователи на по-големите си брат и сестра. Те бързо последваха техния модел на живот вкъщи. Стават винаги навреме, около 8.30, четат литература или решават задачи, докато дойде време за закуска. Не обичат „да си губят времето“ докато мама спи, пестеливи са, а имат много за вършене през деня. Обичат география, учат факти, столици и културни особености на различните страни. Интересуват се от религиозните им убеждения, къде какъв процент от християни, мюсюлмани и будисти има. Прочетоха „Под игото“ и бяха покрусени заради неуспеха на Априлското въстание. Препоръчват я на децата, с които общуват. Препоръчват и много други книги. Харесват български писатели – Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Георги Караславов, Павел Вежинов. Често спорят с приятелки - защитници на теорията за еволюцията на човека и смело заявяват, че не вярват в тези недоказани предположения. И двете свирят на пиано, участват в концерти и често се явяват на поморийска сцена заедно с Дебора като „Kremov sisters” и пеят за удоволствие. Двете момичета имат ново хоби, на което отдават следобедните си часове - изработват бижута от полимерна глина. Очакват с нетърпение новите си учебници от CLASS, тъй като през новата учебна година сме планирали да започнем да изучаваме и френски език, в допълнение към английския.

Като заключение искам да споделя, че един родител не може да бъде съвършен учител по всичкология. Той трябва да даде на децата си едно важно нещо, от което те се нуждаят – положително отношение към учението. То ще остане в тях за цял живот, но се изгражда от ранни детски години. Едно дете с положително отношение към обучението, естествено ще се превърне в мотивиран самообучаващ се ученик.

„Повърхностното обучение е опасно нещо; опий се с него надълбоко, или въобще не го вкусвай, защото плитките мисли натравят мозъка, а пиенето от дълбоко отрезвява ума отново.“ - Папа Александър „Есе върху критичното мислене“