Дойде и нашият ред. Хем ми е интересно да споделя как са „нещата при нас“, хем се притеснявах от идването на момента, в който Петър ще ме помоли да напиша и нашата история. Ето, сега следва точно това. И както с други неща – захващам се и с това, не знаейки точно какво ще излезе изпод „клавиатурата ми“, но го правя с желание и влагам сърцето си.
Същото се случва и с нашето Учене у дома. Не го наричам „училище“, защото това е едно ограничаващо понятие понякога . . . та целият живот ни учи, навсякъде около нас нещата се променят и динамиката е наша спътница. И така - нашето „учене“ е подобно и на тази история, и на други моменти в живота ни – не знам какво ни очаква, и с какво ще се сблъскаме, но ние сме тук и сега, и го правим. И ни се получава доста добре!
Началото не знам точно кога се „случи“. И двамата родители сме висшисти, продукти на стандартната образователна система, като никога нито тя, нито ние сме имали проблеми с нея. Уви, все си мислех, че нещата нещо не са много смислени (особено моментите, в които слушах учителката да ми разказва нещо, и на другия ден ѝ го разказвах аз – при мен „проблемът“ често бе, че аз внимавам в час, запомням добре и мога да кажа и разкажа всичко, т.е. имаше твърде мнооого загубено време, но . . .)
И така, първото ни дете се появи и аз започнах да чета – още по време на бременността, за раждане, възпитание, отглеждане. Аз съм от породата „обичам да чета МНОГО“ – всички списания за бременни, които излизаха, почти всички книги за бременни от книжарницата, която посещавам, както и литература от приятели. По това време следвах, правех магистратурата си по психология. Така че в рамките на няколко месеца – от нищо неразбираща, бях подготвена с това кое е за мен, и кое не. Избрахме „пътя“ на привързаното родителство, като основното при него е уважение нуждите на детето (от сън, храна, време заедно и т.н.) и не на последно място – близост с детето. Това, разбира се, го има в почти всички семейства, и е чудесно, но ние си дадохме сметка, че това е нещо повече, то е начин на живот. Да бъдеш заедно с детето си, или още по-добре – заедно всички да изкарваме деня си – може би е мечта, но е възможна. И при нас стана.
Не исках детето ми да посещава детска ясла „като другите“, не бях особено ентусиазирана и за детска градина „защото всички деца ходят“. Някак си ми се искаше да бъда свидетел на детството на сина ни. Така се и наредиха нещата. Успяхме да създадем свой малък бизнес, с който хем да можем да преживяваме, хем да имаме време за детето си. Когато Владислав беше на 3-4 год. попаднах на книгите на Джон Гатоу. Както се казва, на мен „малко ми трябваше“. Четейки, откривах именно тези въпроси, които си задавах и като дете, намирах много отговори кое, защо и как не работи в „системата“, както и идея, че аз НЕ искам това за детето си. Имах още доста време да мисля и търся, но вече имах и посока. Разбрах от други българки, живеещи в чужбина, че съществува такова нещо като да не ходиш на училище, само че не знаех точно „как“.
И понеже няма случайни неща, попаднах на информация за Асоциация за Домашно Образование и предстоящата Национална конференция в Узана. Годината беше 2013-та, а аз бях бременна с втората ни рожба. Споменах на мъжа ми, че искам да отидем. Той знаеше за моите идеи и желания, и каза нещо от рода: „Ще отидем, само за да се запознаем с нещата, но ние НЯМА да обучаваме децата си вкъщи – не си мисли, че това ще се случи.“ На конференцията бяхме с бебе на 23 дни и с едно „голямо“ дете на 4 години. Такова изживяване пожелавам на всеки, който го търси. Бяхме и на други конференции, но дали защото беше първата, дали защото ние се бяхме променили и увеличили, за нас това си остава уникално преживяване. Там се срещнахме с хора, които мислят по различни начини, които са освободени в разбиранията си, и най-важното – повечето бяха с по 3-4 деца. Атмосферата беше изпълнена с толкова много надежда, с искреност, желание да се научим, да споделяме и какво ли още не . . . Запознахме се с интересни хора, и то такива, които мислят „като нас“. Лекциите тогава бяха една след друга – три дни, а за децата имаше игри и забавления. Толкова много информация получихме – не само въпроси, които си бяхме задавали, но и такива, до които още не бяхме стигнали. Видяхме и колко „а-социализирани“ са домашните ученици. :D
На третия ден, говорейки си в колата, на път към къщи, мъжът ми каза: „Как така – правим ГО, разбира се, че ГО правим“. И просто решихме – ние няма да водим детето си на училище. Поне не в съвременния му вариант в нашата държава.
Интересна подробност е, че поради различни причини, решихме да дадем шанс на „Системата“ – и записахме Владислав в училището в село Николаевка, Варненска област – не толкова поради великата история, колкото заради директорката му, г-жа Павлина Атанасова. Тя е уникален педагог и Човек, а общуването с нея доставя искрено удоволствие. Решихме, заради нашите интереси и изисквания, да сме записани във формата „Индивидуално обучение в съкратени срокове“ (т.е. да може да вземаме в рамките на една учебна година материал за 2-3 години, без посещаване на ежедневните занятия). Да, ама не! Госпожа Атанасова е твърде неудобна за „Системата“ – тя прилага иновативни практики, една от първите , които въвеждат изучаване на JumpMath, сугестопедични методи за обучение, печели различни проекти, както и редица последователи на своя страна. Това не се харесва на „Системата“ и някой бе решил Директорката да се обвини в какво ли не, и да се уволни – както знаем, към момента това е сравнително лесно . . . И тук идва и нашият „момент“ заедно с изхвърлянето на директорката, заместничка ѝ реши да изхвърли и всички нас – децата, които не са „под ръка“. За мен това беше улеснение – все пак дадохме шанс на „Системата“, а тя ни изхвърли – както се казва: „пито-платено“.
Самото ни учене протича по строго определен график, а именно – липсата на такъв. Да, няма грешка. Нашето ежедневие е динамично – някои дни имаме едни задачи, в други – съвсем различни. Децата винаги са с нас. В банката учим цифрите, на пазара – теглилките; в кухнята – физика, а в градината – много неща. Всяко дете прави това, да. Само че аз отговарям за своите. И разчитам най-вече на тяхната любознателност. Много обичам да давам примера с прохождането на бебето – никой от нас не е учил/научил ходене, защото някой ни е обяснявал кое и как да правим. Нашето вътрешно желание да умеем ни е помогнало за това. Така си харесах и т.нар. un-schooling (извинявам се за чуждицата, но по-подходящ термин, и към момента не е и преведен). Частта, която ме спечели бе, че човек се занимава с това, което му е интересно, и то тогава, когато му е интересно. Весел спомен ми е как една вечер, прибирайки се вкъщи, бях веднага повикана в детската стая, за да залепя Слънчевата система!?!?!? Моля – дете на 5 години и слънчева система??? Обяснението: синът ми взел една енциклопедия (от стотиците книги, които са вкъщи) и решил, че му е интересна – взел листи хартия, оцветил различните планети, в различна големина, и слънцето, и те трябваше да се провесят от тавана на стаята. (май трябваше да чакаме за това до 5-6 клас, нали!)
Толкова много книги имаме и купуваме (особено детски), че си дадохме сметка, че скоро няма да има къде да ги съхраняваме – така започнахме посещенията в библиотеката на града. Големият ми син „чете“ от двегодишен книжки от библиотеката, а малкият – откакто е роден. Владислав се научи да чете (сам!) , когато беше на 5 години, а Мартин (сега на 3г. и 10мес.) се опитва да пише и смята. Защото им е интересно. Владислав вече два пъти е „Читател на годината“ за лица до 14г. на Регионална библиотека "Дора Габе" – Добрич. (А с много четене и по други места се ходи – купувайки поредната книга от книжарницата, спечелихме екскурзия до Кападокия).
При нас друг важен елемент е спорта и ежедневните разходки – те са задължителни. И тук постиженията следват едно след друго – медали, купи, усмивки и удоволствие.
Дали домашното образование е лесно – и не, и да!
Определено не го препоръчвам на всеки, но го желая на всеки, който го иска.
© Smailka Photography