Сърница и язовир Доспат – пейзажът, който съпътстваше конференцията.
8–12 септември 2026 г. • комплекс „Романтика“, Сърница
Има срещи, които приключват в деня на раздялата, и други, от които човек отнася със себе си нещо за дълго. Националните конференции за домашно образование винаги са били от втория вид.
Между 8 и 12 септември 2026 г. родители и деца от различни краища на България отново бяхме заедно — този път край бреговете на язовир Доспат, в комплекс „Романтика“ до град Сърница. Пет дни сред Родопите, изпълнени с разговори, лекции, детски смях, разходки, игри, нови приятелства и онези дълги вечери, в които часовникът сякаш престава да има особено значение.
След юбилейната ни двадесета конференция през 2025 г. тази година форматът бе малко по-различен. Искахме да оставим повече пространство за семействата — време за почивка, за природата, за децата и най-вече за общуване. Затова сутрините бяха свободни, а основната лекционна програма бе съсредоточена следобед. Така конференцията не се превърна в поредица от занятия, между които човек тича от зала в зала, а остана това, което винаги сме искали да бъде — среща на семейства.
И Родопите се оказаха прекрасно място за това. Сутрин язовирът посрещаше ранобудните почти неподвижен, притихнал между планинските склонове. Някои тръгваха на разходка, други оставаха край комплекса, децата бързо намираха своите приятели, а малките групички родители започваха онези разговори, които обикновено са поне толкова важни, колкото и всичко казано от трибуната.
Защото Националната конференция никога не е била само лекционна зала. Тя е и разговорът на пейката и въпросът, зададен по време на обяда, и майката, която за пръв път среща друго семейство, преминало през същите трудности, и бащата, който открива, че тревогите му не са само негови, и децата, които пристигат като непознати, а няколко дни по-късно се разделят като приятели.
За трудните въпроси не бива да мълчим
Конференцията започна с тема, която през последните месеци засяга пряко немалко български семейства — проблемите около признаването на завършени класове и образователни степени на деца, обучавани чрез чуждестранни училища и административни програми.
В откриващата лекция „Училища „чадъри“ и „проблемите“ с HomeLife Academy. Реални казуси и съдебна практика“ Петър Порумбачанов проследи развитието на конкретните казуси, мотивите на образователната администрация и правните възможности пред родителите, когато институциите отказват да признаят представени образователни документи.
Лекционната програма събра родители около едни от най-актуалните практически и правни въпроси пред домашното образование.
Темата не бе избрана случайно. Домашното образование не съществува във вакуум. Наред с въпросите как да учим децата си, какви книги да използваме и коя програма да изберем, понякога семействата трябва да знаят и как да защитават правата си пред администрацията.
Затова първата лекция получи своето естествено продължение в последния ден на конференцията с темата „Административен процес. Какво представлява едно дело в Административен съд. Как да защитим правата си?“. Така конференцията своеобразно се затвори между два практически разговора — как възниква един административен проблем и какво могат да сторят родителите, когато смятат, че правата им са засегнати.
Но образованието, разбира се, е много повече от административните препятствия около него.
Въпросът „Защо?“
Един от най-важните разговори през следващия ден започна от привидно прост родителски въпрос: Как да мотивираме детето да учи?
Елиян Петков ни покани да погледнем по-дълбоко. Преди да попитаме как да накараме едно дете да се концентрира, вероятно трябва да попитаме себе си защо го образоваме. Какво искаме да постигнем? Какво разбираме под добро образование? Къде свършват способностите и интересите на детето и къде започват родителските амбиции?
И така един разговор за концентрацията постепенно се превърна в разговор за целта. Защото методите могат да бъдат полезни, но ако не знаем накъде вървим, и най-добрият метод трудно ще ни покаже пътя.
Същия следобед Лейля Чаушева говори за родителските кооперативи и общността — тема, която все повече семейства разбират не като допълнение към домашното образование, а като една от естествените му потребности. Как се създава местна общност? За кого всъщност е необходима — за децата или за родителите? Как се изгражда нещо трайно, а не просто случайно събиране на няколко семейства?
Разговорът и обменът на опит останаха сърцевина на конференцията.
Може би най-добрият отговор на последния въпрос бе самата конференция.
А когато лекциите свършат...
Вечерите имаха своя собствена програма — такава, която трудно може да бъде записана докрай на хартия.
По стара традиция майките и бащите се разделиха на две групи и започнаха разговорите по въпросите, които ги вълнуват. В програмата бе записано „20.30 часа — до зазоряване“. За хората, които са присъствали на Национална конференция, това не звучи като преувеличение.
Тъкмо в тези часове падат формалностите. Няма лектор и публика. Няма подготвени презентации. Има родители, които разказват за успехите си, признават грешките си, питат, спорят, смеят се, насърчават се взаимно и понякога откриват отговор на въпрос, който са носили със себе си от месеци.
Домашното образование се случва в дома. Но това не означава, че трябва да се случва в самота.
Програма не само за родителите
Докато възрастните разговаряха за програми, мотивация, право и общност, децата имаха своя собствена конференция. И това е важно.
Още от първия ден най-малките превзеха поляните около комплекса. Имаше тичане, игри и онзи особен шум, който само много деца, събрани на едно място, умеят да произведат.
За децата между 6 и 10 години бяха подготвени занимания, в които ръцете трябваше да работят не по-малко от главите. Ралица и Симона Порумбачанови изработваха с тях лапбук на тема „Природата и ние“, а следващия ден Симона Веселинска превърна ресторанта в малка кулинарна работилница.
Лапбук „Природата и ние“ — учене чрез работа с ръце.
Кулинарната работилница събра най-малките около една много вкусна задача.
Снимките разказват останалото много по-добре от нас — съсредоточени детски лица над цветната хартия, ножиците и лепилото; престилки и шапки около масите; чашки, шоколад, плодове и онова изключително сериозно отношение, което едно дете може да има към десерта, който приготвя със собствените си ръце.
При по-големите разговорите бяха други. „Книга или син екран?“ постави въпроса как телефонът и непрекъснатият поток от кратка информация променят способността ни да четем и да задържаме вниманието си. След него дойде разговорът за „Професиите на бъдещето“, а на следващия ден Георги Порумбачанов постави пред младежите далеч по-стар и по-труден въпрос: „Какво означава да съм образован?“
Вероятно няма окончателен отговор, който може да се даде за час и половина. Но има въпроси, които е добре човек да започне да си задава отрано.
Програма не само за родителите
В четвъртък Радослава Петкова говори за един от най-практичните въпроси пред всяко домашно образоващо семейство — избора на програми, училища и образователни платформи.
Коя програма е добра? Коя е достатъчно академична? Трябва ли непременно да следваме чуждестранно училище? Каква е ролята на родителя, когато програмата вече е избрана?
Зад всички тези конкретни въпроси стоеше един по-важен принцип: програмата трябва да служи на образованието на детето, а не семейството и детето да се превърнат в слуги на програмата.
Темата естествено премина към една технология, която само за няколко години промени начина, по който работим, търсим информация и учим.
В лекцията „Образованието у дома и Изкуственият интелект“ Кирил Веселински показа практически възможности за използване на изкуствения интелект в обучението, но разговорът не остана само при удобствата. Какво се случва с критичното мислене, ако машината започне да мисли вместо нас? Къде е границата между полезния инструмент и зависимостта от лесния отговор?
Изкуственият интелект бе сред новите теми в тазгодишната програма — като инструмент, възможност и предизвикателство.
Това вероятно е разговор, към който ще се връщаме още много пъти през следващите години.
В Родопите не може само да се говори за Родопите
Петък бе оставен за традиционния поход. След няколко дни край язовира бе време да напуснем комплекса и да тръгнем нагоре.
Деца и родители поеха заедно по родопските пътеки. Имаше стръмни участъци, почивки под дърветата, разговори в движение и неизбежното разтягане на колоната — най-бързите някъде отпред, най-малките със свое собствено разбиране за темпото, а между тях всички останали.
Походът в Родопите — една от традициите, които превръщат конференцията в общо преживяване.
После гората се отвори. От височината Сърница остана долу, а язовир Доспат се проточи между зелените склонове. В такива моменти човек разбира защо снимката трудно предава усещането от мястото — тя може да запази гледката, но не и въздуха, мириса на гората, умората от изкачването и радостта, че си стигнал заедно с останалите.
Походът е една от онези традиции на Националните конференции, които нямат нужда от много обяснения. През 2026 г. за него бе отделен почти целият петъчен ден.
И може би точно там — по пътеката, докато един чака другия, някой носи уморено дете, а трети подава вода — думата „общност“ престава да бъде тема на лекция.
Вечерта, която никога не пропускаме
След похода трябваше да сме уморени. Вероятно и бяхме. Но вечерта предстоеше събитие, заради което умората винаги може да почака — Вечерта на талантите.
Това е една от най-старите и най-обичани традиции на Националните конференции. Тук няма особено значение кой е професионалист и кой просто е събрал смелост да излезе отпред. На сцената се появяваха малки и големи. Имаше пиано, цигулка, китара, акордеон, песни, стихове, танци и демонстрации.
Цигулка
Акордеон
Китара
А пред тях — публика, която искрено иска всеки участник да успее.
На снимките от тази вечер има нещо, което трудно може да бъде режисирано: съсредоточеността на децата пред микрофона, тревогата секунди преди началото, усмивките сред публиката и радостта след последната нота.
Това вероятно е и причината Вечерта на талантите да преживее толкова много конференции. Тя ни напомня, че образованието не е само онова, което човек знае. То е и онова, което се научава да прави. Пък и онова, което един ден събира смелост да сподели с другите.
Пет дни са много. И винаги са малко.
В събота дойде последната лекция. Децата още веднъж излязоха да играят. Куфарите постепенно се появиха пред стаите, автомобилите започнаха да се товарят и настъпи познатото усещане, че времето отново е минало прекалено бързо.
Пет дни по-рано комплекс „Романтика“ бе място, към което пристигаха семейства от различни части на страната. Сега си тръгваха приятели.
В това вероятно е най-важното обяснение защо Националните конференции за домашно образование продължават да събират родители и деца. Лекциите са важни. Практическите знания са важни. Правните казуси са важни. Програмите, методите и технологиите също са важни.
Но след толкова години става все по-ясно, че има нещо, което не може да бъде заменено нито от книга, нито от платформа, нито от онлайн среща.
Да бъдем заедно.
Да видим как са пораснали децата. Да срещнем старите приятели. Да посрещнем новите семейства. Да разговаряме. Да спорим. Да се смеем. Да вървим заедно през гората. Да слушаме децата си как свирят и пеят. И за няколко дни да си припомним, че макар всяко семейство да носи своето призвание в собствения си дом, никое от тях не е длъжно да върви само.
От Сърница си тръгнахме уморени. И благодарни. С много снимки, още повече истории и с онова неизбежно обещание, което си даваме почти всяка година:
