Ако обичате, закрийте МОН!
Статията ще се разбере по-пълно и ясно, ако се прочетат всички посочени линкове в текста.
В Портала за Обществени консултации на Министерски съвет има един незаслужено пренебрегнат и оставен без сериозен коментар чиновнически „шедьовър“, стратегически при това, който се промъкна тихо и незабелязано в живота ни, заглушен от каламбура около „Национална стратегия за детето 2019-2030“. Текстът е дело на „експерти“ от Министерството на образованието и науката (МОН), който факт буди у мен истински бурни чувства. Както казваме в подобни ситуации: „Едно си баба знае, едно си баба бае“ – В ситуацията, за която говорим, тази поговорка пасва на МОН „експертите“ като мазно петно на работнически гащеризон, като мухи в кочина с живи свине или като гузна душа в тялото на политик.
Тоя път „бабичката“ е особено упорита, глупава и недалновидна, защото въпреки проблемите (меко казано) с Национална стратегия за детето 2019-2030, лансира без много шум, след вяло обществено обсъждане, поизтупания от праха стратегически проект, с етикет: „Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030“. Айде стига бе! Много стратегически глупости в бедното ни и заспало общество, човек не може да ги следи всичките. Генезиса на тази стратегия, която със своите 20 странички е направо невръстно джудже пред по-големия си събрат, стратегията за детето, е очевиден, освен това е не по-малко претенциозен и опасен документ. Виждам, че през април миналата година е било първото й представяне, а статията в сaйта на Синдиката на българските учители завършва с недвусмисленото изречение: „Предстои Стратегията за възпитателната дейност в образователните институции (2019-2030) да се реализира във всяко българско училище и детска градина.“
В края на миналата година, министър Вълчев говори в дългото изказване за това, какво обществото очаква от МОН и в цялата локумджйска тирада обръща внимание на „обхващането, приобщаването и интеграцията на всяко дете в образователната система“, като тук има предвид противозаконните и дори античовешки Решение 373 на МС от 05.07.2017 г. и Постановление 100 на МС от 08.06.2018 г., както и на това, че „обществото има потребност и очаква по-силна възпитателна функция от образователната система“ – тук има предвид точно „Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030“. Знаем, че държавата не се е отказала от противозаконната репресия, свързана с издирването на деца, които не са в държавните училища, но очевидно не се е отказала и от идеята си да възпитава хорските деца. Впрочем, очевидно въпросната стратегия се прилага, защото имаме редовно издаден административен акт, в случая Заповед на директорка на детска градина в Габрово, която утвърждава „Стратегия за възпитателна работа“ в повереното й ведомство. В самият документ се цитира дословно „Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030“, разбира се със съкращения, защото няма как една заповед да е 20 страници, но това, което е цитирано е копи-пейст. В крайна сметка обаче имаме доказателство за приложението на въпросната възпитателна стратегия. Още повече, че същата се споменава и в Годишния план за работа на РУО София-град за учебната 2019-2020 г.
Когато прочетете „Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030“, ще ви направи впечатление срамежливото избягване на първични юридически текстове, които ясно декларират чие право и задължение е възпитанието на децата: Чл. 47 (1) от КРБ – „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.“ Това, че държавата се опитва да размени ролите и тя да стане водеща във възпитанието на децата, а родителите да я подпомагат в дейността й е не само незаконно, но и цинично и античовешко, ако щете. Това е тоталитарен подход и поглед към детето, който за съжаление се е дълбоко и трайно впил в умовете на чиновниците и спомоществователите им.
Поглеждайки към текстовете на документа четем: „Настоящата Стратегия за възпитателната работа в образователните институции, наричана по-нататък за краткост Стратегията, е първият стратегически документ, който структурира политиките и мерките, свързани с възпитателната работа в образователните институции.“ Стратегически, стратегически, колко да е стратегически? Колкото да нагнети отново напрежение сред родителите и да се потърси отговорност за задкулисните планове на управляващите да индоктринират децата на родителите. Ако целта е такава, не се съмнявам, че отпор ще има. И трябва да има, защото идеята да се наруши Основният правен документ в Републиката, чрез което нарушение да се ограбят основни права, е посегателство върху свободата ни, с което никой нормален родител не би трябвало да се съгласява.
Ето още един знаменателен текст в стратегията за възпитание: „Възпитателната работа е неизменна част от цялостния образователен процес. Това е заложено в Закона за предучилищното и училищното образование в дефиницията за образованието като процес, който включва обучение, възпитание и социализация.“ Тук се прави препратка към Чл. 3 (1) от ЗПУО, който гласи: „Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.“
Всъщност, определението за образование, колкото и семпло да е, отговаря на истината. Образованието наистина включва обучение, възпитание и социализация, както много други неща, разбира се. Въпросът е по-фундаментален отколкото се представя. Този фундаментален въпрос се свежда до простото питане: Кой и кога е дал права на държавата да образова децата ни? Лично аз не съм делегирал правата за образованието на децата си на държавата и дори нещо повече, не съществува закон, който да го изисква. Конституцията заявява, в чл.53 (1), че: „Всеки има право на образование.“ Правото на образование не е обвързано със задължение, какъвто е случая с родителското задължение да се възпитават децата, декларирано в чл.47 (1) от КРБ. Да, вярно е, че чл.53 (2) от КРБ дословно гласи: „Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.“, но както изглежда, това няма отношение към образованието. Защо ли? Ами защото самата стратегия, опирайки се на ЗПУО твърди, че „Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.“ Следователно, изискването за задължително училищно обучение не е образование, защото самото обучение е компонент на образованието, заедно с възпитанието и социализацията. Конституцията не казва, че е задължително училищното образование, за да заключим, че конституционалистите от 1991 година са имали предвид, че държавата трябва да обучава, възпитава и социализира – т.е. да образова. Дори повече, конституционалистите директно завяват, че един от компонентите на образованието – възпитанието, е право и задължение на родителите – чл.47 (1) от КРБ. Става ясно, че Конституцията заявява правото на образование за всеки, но дава един от компонентите на образованието – обучението – на училищата, а друг компонент – възпитанието – на родителите, а социализацията кучета я яли. Апропо, понеже държавата няма конституционно право да дава образование, самото име на сега действащият закон: Закон за предучилищното и училищното образование – е противоконституционно! Същото се отнася и за Стратегията за възпитателната дейност в образователните институции (2019-2030), както и за всички нормативни или административни актове, които си позволяват да използват неправомерно думата образование. В тази каша е крайно време някой от компетентните за това органи да сезира Конституционният съд, за да се изкажат по този въпрос и мъдрите „старци“. Подозирам, че досега никой не е сезирал КС, защото въпросът е неудобен за тоталитарния уклон на днешната ни държава.
Но нека прочетем още един бисер от стратегията: „За целите на Стратегията възпитанието се дефинира като процес на формиране на отношения - ценности, нагласи, мотиви, насочени към развитие на личността като индивидуалност и член на обществото. То е неразделно свързано с процеса на обучение, осъществяван в образователните институции, в контекста на индивидуалната и обществената значимост на образованието и е насочен към постигане на лични и обществени цели, удовлетворяване на потребности на индивида и обществото, както и със създаване на условия за всяко едно дете и ученик за реално и активно участие във всички дейности, свързани с неговото развитие.“
- В кратко изявление, думите образование, възпитание и обучение са разбъркани с „голямата лъжица“ в държавната тенджера за готвене на нормативни актове. Чиновниците и етатистите, които им дават акъл, винаги ме изумяват с умението си да направят каша, от какъвто и да е обществен продукт. В контекста на цитираното по-горе словоблудство, моят въпрос е доста простичък, дори елементарен. След като ще правим колаборация между образование, обучение и възпитание, защо не тръгнем в правилната посока? Вместо, да теглим килима изпод нозете на родителите, като им отнемаме конституционното право да възпитават децата си, да изтеглим обучението изпод държавните крака и да го върнем на семейството, което трябва да контролира процеса, без каквато и да е претенция от страна на държавата за формиране на ценности и нагласи, каквито тя претендира да формира чрез стратегията си. Така де, очевидно ценностите са част от възпитателния процес, което благосклонно или по-скоро далновидно Конституцията предава в родителските ръце. След като е така, нека не се свеним и да си приберем и обучението – не че аз не съм го направил, барабар със социализацията и сега мога да се похваля със завършен образователен процес за децата си.
Завъртя ли ви се главата? Ще ви се завърти зер. Кашата е пълна! От Конституцията, та чак до заповедта на другарката, пардон, директорката на детската градина в Габрово, всичко е един административен тюрлюгювеч.
Айде още един бисер за последно, другото ви го оставям за домашно: „Развитието и формирането на ценности чрез съответна педагогическа дейност е в основата на възпитателната работа в образователните институции.“ – Класика!
Понеже по-горе ви завързах акъла на фльонга с конституционните маневри на депутатите от VII-то ВНС, сега ще ви цитирам нещо много по-простичко и ясно. Знаете ли, колко прекрасен и ясен текст има в Семейния кодекс? Вижте: Чл. 125 (1) Родителят има право и задължение да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, за неговото образование и за неговите лични и имуществени интереси. (2) Родителят отглежда детето, формира възгледите му и осигурява образованието му съобразно възможностите си и в съответствие с нуждите и наклонностите на детето и с цел израстването му като самостоятелна и отговорна личност.
Ако трябва да решавам, на кой документ да се доверя, предпочитам да е нормативния, пред административния акт. Семейният кодекс е нормативен акт, за разлика от разглежданата тук стратегия, която е административен акт. Понеже, няма как един закон, какъвто е Семейния кодекс да противоречи на КРБ, се предполага, че законодателя е тълкувал правилно текстовете й. И ето, Кодексът ни казва, че родителят има право и задължение да се грижи за образованието на детето и да му осигурява образование според възможностите си. Ха сега де!? Според „мъдрите“ чиновници писали „Стратегия за възпитателната дейност в образователните институции (2019-2030)“, образованието включва: „обучение, възпитание и социализация“. Ето на, Семейния кодекс казва кой е отговорен и задължен за детското образование – родителите! Стана тя, каквато стана. Значи образованието, с все що е включено в него, плюс формирането на възгледите на детето е право и задължение на родителите, според авторитетния Семеен кодекс, който се опира на Конституцията. Оттук нататък, може да си вземете стратегията за възпитателната дейност, другарки и другари и да си я заврете в . . . зад. . .ния джоб.
Накрая искам да се застраховам, за да не ме обвини някой, че пригласям на мазните грантаджии от Национална мрежа за децата, защото същите са се противопоставили на Стратегията за възпитателната дейност в образователните институции (2019-2030). Само че мотивите, които бандата на Георги Богданов изтъква против стратегията, са точно точките в стратегията, които аз харесвам – логично. В крайна сметка, ако сте разбрали написаното, иде реч не затова какво ни харесва, а затова какво е редно, правилно, законно. Защото, днес държавата прави това, което не трябва, понеже ние не правим онова, което трябва.
Остана само да помислите, да прецените и да решите, кой трябва да образова (възпитава, обучава и социализира) децата ви. Лично за мен текстовете в Конституцията, както и в други закони са пределно ясни – отговорността и задължението за образованието на децата лежи върху плещите на родителите, а държавата е незаконен узурпатор. За да се реши проблемът е нужно да закрием някои ненужни институции, които творят безумни нормативни актове. Ако обичате, може ли да започнем с Министерството на образованието и науката!
