Социализацията: Ирационалният аргумент

от Божидар Маринов

Повечето хора не мислят с главите си. Никак даже. Не, не съм скептичен относно хората, не смятам, че човечеството неминуемо отива към зле. Но съм реалист.

Повечето хора не мислят с главите си. Не искам да отгатвам с какво друго мислят, но определено не е с главите си. Ако мислеха с главите си, щяха да бъдат рационални през цялото време. Тоест, щяха да имат логична рационална обосновка на всяко нещо, което казват. Или поне щяха да се опитват да имат логична рационална обосновка. И щяха да признават, когато я нямат, и да търсят. Но те не го правят. Повечето хора са способни да твърдят уверено неща, по които никога не са мислили, никога не са видели доказани, и които дори само частица мисловен процес би изложила като безсмислени и нелогични. Но повечето хора не са способни да положат усилието дори за тази частица мисловен процес.

Убеждавам се редовно в това, когато говоря с българи относно образованието на децата си. Когато кажа, че ги обучавам у дома, че не ходят на училище, каква мислите реакция получавам в 99% от случаите? „А какво става със социализацията?” Този аргумент е също толкова инстинктивен у повечето хора, както са чинките на Дарвин. Питайте който си искате еволюционист дали има доказателство за еволюцията, и той ще ви покаже чинките на Дарвин, без въобще да се замисли. Всяка статия за еволюцията говори за чинките на Дарвин. Нищо че чинките на Дарвин си остават чинки, били те с къси или дълги клюнове, червени или бели гушки и така нататък. Чинките не са станали на мармоти, а са си останали чинки. Което не може да е доказателство за еволюцията. Но, както се казва, навикът е втора природа.

Толкова много хора имат този навик да питат за социализацията. Инстинктивно, неволно, нещо като Павлова реакция на дразнение. Без да се замислят дали въпросът въобще има смисъл. Дали има рационална обосновка. Не, те просто го задават. Като програмирани.

Е, аз не обичам да общувам с програмирани ирационални хора. И затова имам въпроси към тях.

Целите на училището

Първият ми въпрос е: „Ние за училище ли си говорим, или за социализилище?” Защо въобще говорим за социализация? Не е ли разговорът за обучение на децата, не е ли разговорът за даване на децата на информация за света около тях? Защо в разговор относно училище и образование изведнъж на първо място е въпросът за социализация? По коя логика учението трябва да бъде изместено от социализацията като цел на училището? Дори да има такова нещо като „социализация,” тя може ли да бъде приоритет за нас, пред образованието? Училищата място за социализация ли са или за образование? Министерство на образованието ли има България, или министерство на социализацията?

Първият ми въпрос е: „Ние за училище ли си говорим, или за социализилище?” Защо въобще говорим за социализация!? Толкова ирационален е импулсът, който движи тези хора да зададат този въпрос, че те дори не могат да осъзнаят колко е неуместен, когато се говори за образование. За да покажа колко е неуместен, нека да намесим социализацията в други области, например в бизнеса. Представете си собственик на фирма, който се среща с потенциален клиент, и му представя фирмата си, как работи, качеството на продукта, обслужването, техническата поддръжка след продажбата. Клиентът слуша и накрая пита, „А как сте със социализацията?” След което заявява, че той подбира доставчиците си не по качеството на продукта, а по социализацията им. Същото е и с училището: Да определяш качеството на училището по социализацията е точно същото като да определяш качеството на продукта по социализацията.

Когато бях в България преди няколко месеца, видях филма на бТВ за училищата. Няма какво да го увъртаме, качеството на образованието в училищата е спаднало. Българското образование може и да е имало някакви постижения преди години, но днес вече ги няма. Изненадващо ли е? И каква е причината за това?

Не би трябвало да е изненада. И причината би трябвало да е очевидна: Никой не очаква от училищата образование. Хората очакват социализация. Това е първият въпрос, който винаги задават. И естествено, тъй като образованието не е първостепенната им цел, то очевидно училищата вече не го предлагат. Социализацията е станала цел номер едно.

Сериозно сега, ние за училище ли си говорим, или за социализилище?

Функциите на училището

Следващият ми въпрос е: „Кое училище всъщност преподава социализация?” Така де, ако за домашното образование задаваме въпроса, „Какво правите със социализацията?”, нека зададем същия въпрос за държавното училище. Кое държавно училище има някаква програма за социализация? Знаем, че министерството на образованието спуска учебни програми, тоест програми за образование. Всяко училище си има учебен план. Но аз никога не съм чувал за програма за социализация или план за социализация. Никога не съм чувал за дисциплина социализация в университетите. Социализацията не е част от учебната програма на възпитаниците на педагогически университети. И така, преди да ми задават въпроса за социализацията на мен, аз трябва да задам същия въпрос: „В държавното училище, какво се прави със социализацията?”

Отговорът е: Нищо. Единствената „социализация” е събиране на много деца на едно място, и после . . . каквото стане. Каквото излезе от това – добро или зло – е социализацията. Някои деца страдат от това, други намират приложение на своите побойнически или манипулаторски склонности. Трети просто избиват комплексите придобити в дома. Никога досега не съм виждал систематизирана програма за социализиране на тези деца. Разбира се, няма как и да има такава програма: няма как да се направи такава програма, ако децата са различни. Не могат да се програмират реакциите на всички деца на социализацията. Просто децата не са еднакви. Затова и никой не се заема с такава програма; тя е невъзможна. Пък и не е работа на училището да социализира; училището има за функция да образова, не да социализира. То не е концлагер за превъзпитание на антисоциални елементи, то трябва да бъде източник на познание. Или може би греша?

Та значи, къде точно има социализация в държавното училище? 

Общуване в реалния свят

Друг въпрос, който задавам, е „Колко често ви се случва като възрастен да прекарвате 6-7 часа на ден в стая с 30 тинейджърчета?” Твърди се, че социализацията е нещото, което ще помогне на децата да развият умения за общуване в реалния свят на възрастните. Е, ако е така, тогава да бъдеш затворен между четири стени с 30 тинейджърчета трябва да има особено голямо образователно значение за нашия бъдещ опит като възрастни. Само че . . . кога в реалния свят на възрастния ни се случва подобно нещо? Почти никога. Общуването в света на възрастните не е затворено в стая с четири стени, нито е със същата група хора през цялото време. Нито се сещам някъде да съм виждал общуване между възрастни разделени на възрастови групи – в този цех са 40-годишните, в другия 41-годишните, след това 42-годишните и така нататък. Кое е реалното на такава „социализация”? Децата прекарват 12 години затворени в стая с тинейджъри, и това се смята за „реален опит” въпреки че реалният опит в живота им е напълно различен от това. 

Освен това, в реалния свят имаме свободата да избираме хората, с които общуваме. Това е въпрос на зрялост, ние трябва да направим свободния избор да решим кои хора ще допуснем близо до себе си и кои няма да допуснем. Единствената ситуация, в която близостта и общуването с други хора ни биват натрапени, е ако попаднем в затвора.

Е, за какво всъщност подготвя училищната „социализация”? Къде в реалния свят имаме същото това общуване, което имаме в училището, за което ни подготвя социализацията?

Определение за социализация

И разбира се, въпросът, който всеки рационален човек трябва да си зададе, още преди въобще да спомене „социализация”: „Какво всъщност е социализацията?” Все още никой не знае със сигурност. Знае се, че социализацията е нещо, което се придобива когато детето отиде в държавно училище, много често за сметка на образованието. Това нещо се предполага, че е много полезно за живота след училището, макар че не става ясно как така опитът в една среда може да бъде полезен като опит в съвършено различна среда. Това нещо понякога се дефинира като „умения за общуване.” И тук се дават сърцераздирателни примери за „една майка, която образовала дъщеря си у дома, каква трагедия, момичето не можело да общува с другите.” Не се знае какво точно не можела да общува. В какво се състои общуването?

Не знам за случая с една майка, чиято дъщеря останала несоциализирана у дома. Знам за 7 милиона случаи на хора социализирани в държавни училища в България. Виждам естеството на тяхната социализация по улиците на България – в отношението между хората. В псувните и грубостта. В престъпните групировки. Виждам социализацията във фирмите и държавните учреждения – мързел, интриги, злоба. Виждам я вътре в семействата в България – в разводите, изоставените деца, безотговорните родители. Виждам социализацията в държавата – корупция и парвенющина. В съдебната система и в полицията. Май и не ми трябва определение за социализация. То се вижда.

И си мисля, даже да имаше такова нещо като „социализация,” на кого му е притрябвала, като се виждат ясно плодовете й?

Да де, но как да го обясниш на хора, които са всичко друго, само не и рационални?


Категории: Свобода и образование, Държава, Философия